Николай Гогол - Мъртви души

Той имаше малко учители: повечето от науките преподаваше сам. И трябва да се признае, че без всякакви педантски термини, широки схващания и гледища, с които обичат да парадират младите професори, с малко думи той умееше да предаде същината на науката, така че и на малолетния да бъде ясно за какво именно му е потребна науката. Той твърдеше, че за човека е най-необходима науката на живота, че само когато я усвои, той ще узнае с какво предимно трябва да се занимава. Тъкмо тая наука на живота той бе направил предмет на отделен курс по възпитание, дето постъпваха само най-отличните. По-малко способните той пускаше да постъпят на служба още след първия курс, като твърдеше, че няма нужда да ги мъчи много: стига им, ако са се научили да бъдат търпеливи, работливи, изпълнителни, без да са добили надменност и някакви надежди за по-нататък. „Но с умните, но с даровитите ще трябва дълго да се занимавам“ — казваше той обикновено. И в тоя курс Александър Петрович ставаше съвсем друг и още от самото начало възвестяваше, че досега от тях е искал прост ум, а сега ще поиска висш ум — не оня ум, който знае да се пошегува с глупака и да се посмее, но който знае да понесе всяко оскърбление и премълчи пред глупака, да не се ядосва. И тук той почна да иска онова, което другите искат от децата. Тъкмо това той наричаше висше стъпало на ума. Да запазиш сред всички огорчения високото спокойствие, което човек трябва да има постоянно — ей това той наричаше ум! И в тоя курс Александър Петрович показа, че добре познава науката на живота. От науките бяха избрани само ония, които са способни да направят от човека гражданин на своята земя. По-голямата част от лекциите се състоеше от разкази за онова, което очаква човека занапред, на всички поприща и стъпала на държавната служба и на частните занятия. ~ Той посочваше на учениците си, без да крие нещо, в цялата им голота, всички огорчения и пречки, които се издигат пред човека в неговия път, всички изкушения и съблазни, които му предстоят. Той знаеше всичко, сякаш сам беше опитал всички звания и служби. С една дума, той им чертаеше съвсем не розово бъдеще. Чудно нещо! Дали защото честолюбието беше вече тъй силно възбудено в тях, дали защото в самите очи на необикновения наставник имаше нещо, което казваше на младежа напред! — тая чудна думичка, която върши такива чудеса с руския човек — дали нещо друго, но от самото начало младежът търсеше само мъчнотии, жадувайки да действува само там, дето е трудно, дето трябва да покаже голяма душевна сила. В техния живот имаше нещо трезво. Александър Петрович правеше с тях всякакви опити и проверки, ту сам им нанасяше чувствителни оскърбления, ту чрез другарите им, но като разбираха това, те ставаха още по-предпазливи. От тоя курс излязоха малцина; но тия малцина бяха здравеняци, минали през огъня хора. В службата те се задържаха на най-несигурните места, докато мнозина, много по-умни от тях, не изтърпяваха, захвърляха службата поради дребни лични неприятности, захвърляха я съвсем или без да подозират, се озоваваха в ръцете на рушветчии и мошеници. Но възпитаните от Александър Петрович не само не се поколебаваха, но помъдрели от познаването на човека и на душата, добиваха високо нравствено влияние дори върху рушветчии и лоши хора. Ала горкият Андрей Иванович не можа да опита това учение. Едва бе удостоен като един от най-добрите да бъде преместен в тоя горен курс — изведнъж — нещастие. Необикновеният наставник, който само с една ободрителна дума го хвърляше вече в сладък трепет, се разболя внезапно и умря. В училището всичко се промени. На мястото на Александър Петрович постъпи някой си Фьодор Иванович, добър и старателен човек, но със съвсем друг поглед върху нещата. В свободната непринуденост на децата от първия курс той съзря нещо необуздано. Той почна да въвежда между тях някакъв външен ред, искаше от младите хора някаква безмълвна тишина. По никой начин да не ходят иначе освен по двама; почна дори да размерва с аршин разстоянието от двойка до двойка. На трапезата, за добър вид, беше разпределил всички по ръст, а не по ум, така че на глупаците се падаха най-добрите късове, а на умните — остатъците. Всичко това предизвика ропот, особено когато новият началник, сякаш напук на своя предшественик, заяви, че за него умът и добрите успехи в науките не значат нищо, че той гледа само поведението, че ако някой се учи лошо, но се държи добре, той ще предпочете него пред умния. Ала тъкмо онова, към което се стремеше, Фьодор Иванович не можа да го постигне.