Николай Гогол - Мъртви души

— Е, да, но щом ви заплашва глад и смърт, все трябва да се предприеме нещо. Аз ще попитам моя брат дали не може чрез някого в града да ви издействува някаква служба.

— Не, Платон Михайлович — каза Хлобуев, като въздъхна и стисна силно ръката му. — Не ме бива сега за никъде: отпаднах, преди да остарея, и кръстът ми ме боли от предишни грехове, и ревматизъм имам в рамото. Закъде съм? Защо да се разорява хазната? И без това за доходни места сега се навъдиха много службаши. Пази боже, ако трябва да се увеличат данъците на бедното население, за да ми дадат заплата.

„Ето плодовете на безпътното поведение! — помисли си Платонов. — това е по-лошо от моята сънливост.“

А през това време, когато те си говореха по тоя начин, Костанжогло, като вървеше с Чичиков отподире им, излизаше от кожата си от яд.

— Ето, погледнете — каза Костанжогло, като сочеше с пръст — до каква бедност е докарал мужика! Нито талига, нито кон. Случи ли се мор по добитъка, няма какво да жалиш своето богатство: продай всичко свое, но снабди мужика с добитък, за да не остане нито ден без средства за работа. А сега и с години не можеш поправи положението. И мужикът вече е станал мързелив, впиянчил се е. Та само с това, че си го оставил една година без работа, ти вече си го развратил навеки: той вече свиква с дрипите и скитничеството. А пък я земята каква е? Поразгледайте земята! — думаше той, като сочеше ливадите, които скоро се показаха зад колибите. — Каква влага! Да съм аз — ще посея лен и ще изкарам само лен за пет хиляди; ряпа ще засея, от ряпа ще изкарам четири-пет хиляди. А пък на, гледайте — по склона покарала ръж, това е все поникнало от оронени зърна. Той не сее жито, аз зная. А пък в тия долове… Та тук аз ще насадя такива гори, че гарван върха им да не стигне. И такава земя-съкровище да зарежеш! Хе, та ако няма вече с какво да се оре, копай с мотика някаква градина, от градината ще се храниш. Само вземи в ръце мотиката, накарай жена си, децата си, ратаите да копаят, умри (говедо) на работа! Ще умреш поне, като изпълниш дълга си, а не тъй — след като се натъпчеш като свиня на обяд! — Като каза това, Костанжогло плюна и болната жлъчка засени челото му с мрачен облак.

Когато наближиха и застанаха над стръмнината, обрасла с дива акация, и далеч лъсна завоят на реката и тъмният планински склон, и в перспектива се показа наблизо част от скритата в дърветата къща на генерал Бетришчев и зад нея обраслата с гора къдрава планина, покрита със синкавия прах на далечините, по която Чичиков изведнъж се досети, че това трябва да е на Тентетников (той каза).

— Ако тук се засадят гори, тая селска гледка може да надмине по красота…

— Ама вие обичате хубавите гледки! — каза Костанжогло, като изведнъж го погледна строго. — Вижте, ако гоните все гледки, ще останете и без хляб, и без гледки, гледайте ползата, а не красотата. Красотата сама ще дойде. Пример за това са градовете: и досега най-добри и най-хубави са ония градове, които са се строили сами, дето всеки си е строил според потребите и вкусовете; а ония, които са строени по конец, те са просто казарми… Зарежете (красотата), гледайте нуждите…

— Жално е, че ще трябва дълго да чакам, а тъй ми се иска поне (веднъж) да видя всичко в онзи вид, както ми се ще…

— Какво, нима вие сте някой двадесет и пет годишен момък! Въртележка, петербургски чиновник… Чудно!… Търпение! Шест години наред работете: садете, сейте, ровете земята, без да почивате нито минута. Трудно, трудно е. Но затова после, като размърдате хубавичко земята и тя сама почне да ви помага, тогава — то не е като някакъв милион, не, любезний, на вас вън от вашите някакви си седемдесет ръце ще работят още седемстотин невидими. Всичко десеторно! Сега аз не мърдам ни един пръст, всичко става само по себе си. Да, природата обича търпението: и това е закон, който е даден от самия бог и който задоволява търпеливите.

— Като ви слуша, човек чувствува прилив от сили. Духът му се издига.

— Гледай как е орана тази земя! — викна Костанжогло с остро чувство на скръб, като посочи склона. — Не мога повече да стоя тука: смъртна мъка е за мене да гледам тази безредица и този пущинак. Сега вие можете да свършите с него и без мене. Вземете по-скоро от този глупак това съкровище. Той само безчести божия дар. — И като каза това, Костанжогло се помрачи от жлъчното чувство на развълнувания си дух, сбогува се с Чичиков, настигна стопанина и почна също да се сбогува.

— Моля ви се, Константин Федорович — заговори зачуденият стопанин, — току-що дойдохте и хайде пак назад!