Николай Гогол - Мъртви души

„Ба, има си хас — помисли Чичиков — на такъв глупак бог да изпрати двеста хиляди!“

— Имам една тримилионна леля — каза Хлобуев. — Набожна бабичка е: на черква и манастири дава, но на ближния си май не обича да помага. От старото време жена, която струва да се види. Само до четиристотин канарчета държи. Кученца, хрантутници и слуги, каквито вече няма. Най-младият от слугите има може би шестдесет, макар тя да му вика: „Ей, момче!“ Ако някой гостенин някак не се държи добре, тя ще каже на трапезата да го прескочат с ястието. И го прескачат. Такава една.

Платонов се усмихна.

— Ами как се казва тя и де живее? — попита Чичиков.

— Живее тука, в нашия град, Александра Ивановна Ханасарова.

— Че защо не се обърнете към нея? — каза Платонов съчувствено. — Аз мисля, че ако тя влезе в положението на вашето семейство, не би могла да ви откаже.

— Ба, не може. Коравичка натура си е моята леля. Това е кремък баба, Платон Михайлович! При това и без мене има угодници, които се увиват около нея. Там има един, който се готви да става губернатор. Излязъл неин роднина… Моля ти се, заповядай — каза той изведнъж, като се обърка [към Платонов], — идната неделя давам обяд на всички висши чиновници в града…

Платонов опули очи. Той още не знаеше, че в Русия, в градовете и столиците, се въдят такива мъдреци, чийто живот е просто необяснима загадка. Всичко, изглеждаме прахосал, потънал до гуша в дългове, отникъде никакви средства, а пък дава обяд и всички, които обядват, казват, че тоя обяд е последният, че още утре стопанинът ще бъде замъкнат в затвора. Минават 10 години след това, мъдрецът все още се крепи на света, още повече от преди е затънал до гуша в дългове и пак тъй дава обяд, на който всички обядващи мислят, че е последен и всички са уверени, че още утре стопанинът ще бъде замъкнат в затвора.

Хлобуевата къща в града представяше необикновено явление. Днес свещеник с одежди отслужваше там молебен, утре френски актьори правят репетиция. Някой ден не можеше да се намери троха хляб; друг — голям прием на всички артисти и художници и великодушна софра на всички. Случваха се понякога такива тежки времена, че друг на негово място отдавна би се обесил или застрелял, ала него го спасяваше религиозното настроение, което по странен начин се съчетаваше в него с безпътния му живот. В тия горчиви минути [той] четеше жития на страдалци и мъченици, възпитавали духа си да стои високо над нещастията. В това време душата му цяла се размекваше, духът му се умиляваше и очите му се наливаха със сълзи. Той се молеше и — чудно нещо! — почти всякога му дохождаше отнякъде неочаквана помощ: или някой от старите му приятели си спомняше за него и му пращаше пари; или някаква непозната пътница, неочаквано чула историята му, със стремително великодушие на женското сърце му изпращаше богата помощ; или някъде се решаваше в негова полза някое дело, за което той никога не беше дори чувал. Благоговейно признаваше той тогава необятното милосърдие на провидението, отслужваше благодарствен молебен и пак почваше безпътния си живот.

— Жал ми е за него, наистина ми е жал — каза Платонов на Чичиков, като се простиха с него и си заминаха.

— Блуден син! — каза Чичиков. — За такива хора няма защо да се жали.

И скоро и двамата престанаха да мислят за него. Платонов затуй, че лениво и полусънно гледаше на положението на хората, също както на всичко в света. Сърцето му състрадаваше и се свиваше, когато виждаше чуждите страдания, ала впечатленията някак не се запечатваха дълбоко в душата му. Подир няколко минути той не мислеше вече за Хлобуев. Той не мислеше за Хлобуев, защото не мислеше и за самия себе си. Чичиков не мислеше за Хлобуев, защото наистина всичките му мисли бяха заети с извършената не на шега покупка. Както и да е, но изведнъж, като се видя не вече въображаем, а същински, действителен владетел на едно не вече въображаемо имение, той стана замислен и предположенията и мислите му станаха по-важни и даваха неволно значителен израз на ли-[цето му]. „Търпение и труд! [Не е мъчно] нещо това: то ми е познато, тъй да се каже, още от пелени. Не са нови за мене тези работи. Но ще имам ли сега на тия години толкова търпение, колкото на младини?“ Както и да е, той мислеше как ще се почне [?] сеитба, как той ще зареже всички глупави инициативи. Как ще става сутрин рано, как ще даде нарежданията си до изгрев слънце, как весело ще глада тоя растеж и цъфтеж на имението си;как весело ще гледа после и децата си. „Вярно, това е истинският живот! Прав е Костанжогло.“ И от тия мисли сякаш самото лице на Чичиков ставаше по-хубаво. Така само мисълта за неща, които са съобразни с нормалното, облагородява човека. Но както винаги се случва с човека, след една мисъл — тутакси хрумва друга, противоположна. „Може да се постъпи дори така — помисли [Чичиков], — отначало да се продаде по части най-хубавата земя и после да се заложи имението заедно с мъртъвците в заложната банка. Може дори и сам да се измъкна, без да платя на Костанжогло.“ Чудна мисъл! Не че Чичиков [я] нямаше, но тя изведнъж, сама по себе си, му се изпречи, дразнейки го и усмихвайки му се, и взирайки се в него. Непристойница! Немирница! И кой е творец на тези мисли, които неочаквано се втурват?… С една дума, покупката във всеки случай беше изгодна. Той почувствува удоволствие — удоволствие от това, че стана сега помешчик, помешчик не въображаем, но действителен, помешчик, който вече, има и земя, и места за експлоатиране, и хора, хора не мечтани, пребиваващи във въображението, а съществуващи. И малко по малко той почна и да подскача, и да потрива ръце, и да подмигва сам на себе си.