Николай Гогол - Мъртви души

— Та каква ще бъде вашата цена? — каза Чичиков. — Нека призная, аз питам, за да чуя най-последната цена, защото имението е в много по-лошо положение, отколкото очаквах.

— В най-лошо, Павел Иванович — каза Хлобуев. — И това още не е всичко. Няма да крия от вас: от сто души, записани в списъка, само петдесет са живи — тъй се разпореди у нас холерата. [Други] се отлъчиха безпашпортно, така че смятайте ги умрели. Защото, ако се търсят чрез съдилищата, цялото имение просто ще остане по съдилищата. Затова и аз ви искам само трийсет и пет хиляди. Чичиков, разбира се, почна да се пазари.

— Моля ви се, как трийсет и пет? За това нещо трийсет и пет! Задоволете се с двайсет и пет хиляди.

Платонов го досрамя.

— Купете го, Павел Иванович — каза той. — За имението всякога може да се даде тази [цена]. Ако вие не дадете за него трийсет и пет хиляди, ние с брата ще съберем пари общо и ще го купим.

— Много добре, съгласен съм — каза Чичиков уплашен. — Добре, но само с условие, половината пари — подир година.

— Не, Павел Иванович! Това, виж, не мога да приема. Половината ми дайте сега, а останалите след [петнайсет дни]. Зер толкова пари ще ми даде заложната банка. Само че ще има да храня пиявиците.

— Но как наистина? И аз не знам, имам в себе си всичко на всичко десет хиляди — каза Чичиков, каза и слъга: той имаше в себе си всичко двайсет заедно с парите, заети от Костанжогло, но жал му беше някак да даде толкова много пари наведнъж.

— Не, моля ви се, Павел Иванович! Казвам ви, че ми са необходими петнайсет хиляди.

Аз ще ви заема пет хиляди — подзе Платонов.

— Е, като е така! — каза Чичиков и си помисли: „Добре е, тъкмо навреме дава назаем.“ Донесоха ковчежето от каляската и веднага от него бидоха извадени 10 000 за Хлобуев: останалите пет, обещано му бе, че ще му се донесат утре; тоест обещано, а предполагаше се да се донесат три, а другите — сетне, тъй, подир два-три дена, пък ако може и да се просрочи повечко. Павел Иванович особено не обичаше да изпуща пари от ръцете си. Ако пък някоя крайна необходимост налагаше, все пак му се струваше, че е по-добре да даде парите утре, а не днес, тоест той постъпваше като всинца ни. И нам е приятно май да поразкараме някой просител: нека си по-натрие гърба в антрето! Чунким не може пък да почака! Какво ни влиза в работата, че може би за него всеки час е скъп и от това страдат неговите работи! Ела, братко, утре, зер днес нямам време.

— Де ще живеете вие после? — попита Платонов Хлобуев. — Имате ли си друго селце?

— Ще трябва да се преселим в града: там си имам една къщица. Трябва да направя това за децата: ще им трябват учители. Тук може да се намери [учител] по закон божий; но по музика, танци, колкото щеш пари дай, не можеш намери.

„Хляб няма да яде, пък децата си ще учи да танцуват!“ — помисли Чичиков.

„Чудно нещо!“ — помисли Платонов.

— Ала трябва да полеем с нещо сделката — каза Хлобуев. — Ей, Кирюшка, донеси, драги, една бутилка шампанско.

„Хляб няма да яде, пък шампанско има?“ — помисли Чичиков.

Платонов пък не знаеше що да мисли. С шампанско [Хлобуев] се беше снабдил по необходимост. Той беше пратил в града: какво да прави — в дюкянчето не давали квас на вересия, а му се искало да пие. А пък французинът, който неотдавна бил дошъл с разни вина от Петербург, давал на всички на вересия. Нямало какво да се прави, трябвало да се вземе шампанско.

Донесоха шампанско. Изпиха по три чаши и се развеселиха. Хлобуев се отпусна: стана мил и умен, почна да сипе остроти и анекдоти. В думите му пролича такова познаване на хората и света! Тъй хубаво и вярно виждаше много неща, тъй майсторски и сръчно очертаваше с по няколко думи съседите-помешчици, тъй ясно виждаше недостатъците и грешките на всички, тъй хубаво знаеше историята на разорилите се господари: и защо, и поради какво са се разорили, тъй оригинално и смешно умееше да предава най-малките им привички, че те и двамата бяха напълно омагьосани от неговите думи и бяха готови да го признаят за най-умния човек.

— Чудно ми е — каза Чичиков, — как вие, с такъв ум, не намирате средства и обороти?

— Колкото за средствата, има средства — каза Хлобуев и тозчас им струпа цял куп проекти. Те всички бяха толкова безсмислени, тъй странни, тъй малко общо имаха с познаване хората и света, че оставаше им само да свият рамене и да казват: „Боже мой! Какво необхватно разстояние между познаването на света и [умението да се ползуваш от това познаване]!“ Всичко се основаваше върху нуждата да се намерят отнякъде наведнъж сто или двеста хиляди. [Тогава], струваше му се, всичко би се наредило както трябва и стопанството би тръгнало, и всички дупки биха се закърпили, и доходите ще могат да се очетворят, и той сам ще се улесни да изплати всичките си дългове. И той завършваше: — Но какво да се прави? Няма такъв благодетел, който да се реши да даде двеста или барем сто хиляди назаем. Види се, сам бог не иска.