Николай Гогол - Мъртви души

— И което е най-непостижимото, че цялата работа започнала от копейка!

— Другояче не може да бъде. Това е законният ред на нещата — каза [Костанжогло]. — Който се е родил с хиляди, възпитавал се е с хиляди, той вече няма да припечели, той е придобил различни прищевки и какви не щеш още работи! Трябва да се почва отначало, а не от средата, от копейката, а не от рублата, отдолу, а не отгоре. Само тъй ще изучиш добре хората и живота, дето ще се въргаляш отсетне. Като изтърпиш върху собствената си кожа туй-онуй и като узнаеш, че всяка копейка е със златен гвоздей забита, и като минеш всички митарства, тогава ще поумнееш и ще се школуваш [тъй], че вече не ще направиш грешка в никое начинание и не ще хлътнеш. Вярвайте, това е истина. Трябва да се почва от началото, а не от средата. Не вярвам оня, който казва: „Дайте ми сто хиляди и веднага ще забогатея“, той удря наслука, а не на сигурно. Трябва да се почва от копейката.

— В такъв случай аз ще забогатея — каза Чичиков, като помисли неволно за мъртвите души. — Защото наистина почвам от нищо.

— Константине, време е да оставим Павел Иванович да си почине и поспи — каза домакинята, — пък ти все приказваш.

И без друго ще забогатеете — каза Костанжогло, без да слуша домакинята. — Ще потекат към вас реки, реки от злато. Няма да знаете какво да правите доходите си.

Като магьосан седеше Павел Иванович; мислите му се въртяха в златната област на блянове и мечти. По златния килим на бъдещите печалби разигралото му се въображение извезваше златни украшения, отекваха и в ушите му думите: „Реки, реки ще потекат от зла [то].“

— Наистина, Константине, време е Павел Иванович да спи.

— Но тебе какво ти е? Хайде, иди си, ако искаш — каза домакинът и се спря, защото из цялата стая се разнесе гръмовито хъркането на Платонов, а след това и Ярб подкара още по-гръмовито. Като забеляза, че наистина е време да се спи, той смушка Платонов, като му каза: „Хайде, стига си хъркал!“ и пожела на Чичиков лека нощ. Всички се разотидоха и скоро заспаха по леглата си.

Само на Чичиков не му се спеше. Мислите му бдяха.

Той обмисляше как да стане помешчик не на фантастично, а на същинско имение. Подир разговора с домакина всичко му стана тъй ясно! Възможността да забогатее му се струваше тъй очевидна! Трудната работа по стопанството ставаше сега тъй лесна и понятна и тъй изглеждаше свойствена на самата му натура! Само да се продадат в заложната банка тези мъртъвци и да купи [не фантастично имение!]. Той вече се виждаше действуващ и управляващ именно тъй, както поучаваше Костанжогло — пъргаво, предвидливо, без да въвежда нищо ново, докато не е проучил основателно всичко старо, като наглежда всичко със собствените си очи, като опознае всички мужици, като махне от себе си всички излишества и се отдаде само на труд и стопанисване. Още отсега той предвкусваше онова удоволствие, което ще чувствува, когато се установи строен ред и всички пружини на стопанската машина се раздвижат с пъргав вървеж, като се подтласкват една друга. Ще закипи труд; и както в пусната воденица бързо се мели от зърното брашно, ще почнат непрекъснато да се мелят и от всякакви вехтории и боклуци пари в брой и брой. Чудният стопанин стоеше пред него всекиминутно. Той беше първият човек в Русия, към когото Чичиков почувствува лично уважение. Досега той уважаваше човека или за високия чин, или за големите му имоти; собствено заради ума той не бе уважавал досега нито един човек: Костанжогло беше първият. Той разбра, че с него няма защо да върши някакви дяволии. Занимаваше го друг проект — да купи имението на Хлобуев. Десет хиляди той имаше, петнайсет хиляди предполагаше да се опита да заеме от Костанжогло, тъй като той сам каза, че е готов да помогне на всеки, който иска да забогатее; останалите ще се намерят някак или като заложи в заложната банка, или тъй, просто ще накара да го чакат. Па и така може: върви и се разправяй със съдилищата, ако ти се ще! И той дълго мисли за това. Най-сетне сънят, който вече цели четири часа държеше цялата къща, както се казва, в прегръдките си, взе и Чичиков в своите прегръдки. Той заспа дълбоко.

На другия ден всичко се нагласи от хубаво по-хубаво. [Костанжогло] на драго сърце даде десет хиляди без лихва, без поръчителство, просто с една разписка. Тъй готов беше той да помага всекиму, който иска да печели. Той показа на Чичиков цялото си стопанство. Всичко беше просто и толкова умно! Всичко бе наредено тъй, че вървеше от само себе си. Ни една минута от времето не се губеше напразно, ни най-малка нередовност не се случваше на селянина. Помешчикът, като всевиждащ бог, веднага го дигаше на нозе. Никъде нямаше мързеливци. Селякът!… Какъв умен израз на доволство имаше той [ 2 нрзб ], когато браздеше, сееше и ореше.