Николай Гогол - Мъртви души

Когато се връщаха, вече бе мръкнало. В здрача веслата удряха по водата, която вече не отразяваше, небето. Те доближиха в тъмно брега, по който бяха накладени огньове; рибари варяха на пиростия чорба от живи, мятащи се още риби. Всичко вече се бе прибрало по къщите. Селските говеда и птиците отдавна бяха прибрани и прахът от тях се бе улегнал, а говедарите стояха при портата и чакаха да им донесат гърне мляко и да ги поканят на рибена чорба. В дрезгавината се чуваше тих глъч от хора, кучешки лай, който долиташе отнякъде, от чужди села. Месецът изгряваше и потъмнелите околности почваха да се осветяват и всичко се озари. Чудни картини! Но нямаше кой да им се любува. Николаша и Алексаша, наместо да литнат в това време край тях на два лихи коня да се надпреварват, мислеха за Москва, за сладкарниците, за театрите, за които им бе разказал един дошъл от столицата кадет; баща им мислеше как да нахрани по-добре гостите; Платонов се прозяваше. От всички най-жив излезе Чичиков. „Ех, наистина! Ще се снабдя и аз един ден със селце.“ И взеха да му се мяркат и женица, и чичончета.

А на вечерята пак преядоха. Когато Павел Иванович влезе в отредената му за спане стая и лягайки си в кревата, попипа кореми си: „Тъпан! — каза той. — Никакъв градоначалник вече не може влезна.“ А как се бе случило, че отвъд стената беше кабинетът на домакина. Стената бе тънка и всичко, каквото се приказваше там, се чуваше. Домакинът поръчваше на готвача за следния ден, уж като ранна закуска, един истински обяд — как го заръчваше! Би се отворил апетит и на мъртвеца.

— А че кулебяката 73 73 Кулебяка — баница със зеле, риба, гъби и пр. — Б.пр. направи на четири ъгъла — говореше той, като мляскаше и поемаше дъх. — В един ъгъл тури ми ти мене хрилете на есетрата и гръбначните хрущяли, в друг гречнева кашица и гъбички с лучец, па и рибе мляко, а че и мозък, а че и каквото знаеш там такова… туй-онуй, което още трябва… А че от едната страна, разбираш, тя да се позачерви мъничко, а от другата я остави по-леко. А пък отдолу… поизпечи я тъй, че цялата да всмуче маслото, да го попие тъй, че цялата, знаеш, ей тъй да може туйнака — не да се рони, ами да се топи в устата като някакъв сняг, тъй че да не усетиш. — Като говореше туй, Петух мляскаше и цъкаше с уста.

„Дявол да го вземе! Няма да ме остави да спя“ — мислеше си Чичиков и се зави презглава да не чува нищо. Ала и през одеялото се чуваше:

— А пък покрай есетрата натуряй цвекло на звездички, па и каймачец, и печурчици, па и още, знаеш, репички, моркови, бобец, па и още нещо такова, знаеш, туй-онуй, да има гарнитура, гарнитура всякаква повечко. А пък в свинските шерденчета тури ледец, да бухнат хубавичко.

Много още ястия заръча Петух. Току се чуваше: — А че поизпържи го, а че поизпечи го, а че остави го да се изпоти хубавичко! — Чичиков заспа на някакъв пуяк.

На другия ден гостите преядоха толкова, щото Платонов не можеше вече да язди кон. Жребеца изпратиха с Петуховия коняр. Те седнаха в каляската. Муцунестото куче тръгна лениво подир колата: и то беше преяло.

— Е, това вече е прекалено — каза Чичиков, като излязоха от двора.

„Но не чувствува тегота, ето кое е досадното!“ — (помисли) Платонов.

„Да бих имал като тебе седемдесет хиляди доход в годината — помисли си Чичиков, — не бих [допуснал] отегчението и да се мерне пред очите ми. Ето предприемача Муразов — лесно се казва — десет милиона… Ама че богатство!“

— Бихте ли се отбил у нас? Иска ми се да си взема сбогом от сестра си и от зетя си.

— С голямо удоволствие — каза Чичиков.

— Ако се занимавате със стопанство — рече Платонов, — ще ви бъде интересно да се запознаете. Не можете намери по-добър стопанин. В десет години издигна имението си [дотам], че вместо трийсет, сега получава двеста хиляди.

— Ах, че той е, разбира се, препочтен човек! Много интересно ще ми бъде да се запозная с такъв човек. Разбира се! Та това е… Ами как се казва?

— Костанжогло.

— Ами неговото име и на баща му? Позволете да узная.

— Константин Федорович.

— Константин Федорович Костанжогло. Много интересно ще ми бъде да се запозная с него. Поучително е да се види такъв човек.

Платонов взе грижата да ръководи Селифан, което беше необходимо, защото Селифан едва се държеше на капрата. Петрушка на два пъти, както стоеше, тупна от каляската долу, тъй че стана нужда най-сетне да го привържат с въже за капрата. „Ама че говедо!“ — само повтаряше Чичиков.

— На, погледнете, почва неговата земя — каза Платонов, — съвсем друга гледка.