Николай Гогол - Мъртви души

Опита го Чичиков и наистина парчето беше нещо като градоначалника, намери му се място, а уж изглеждаше, че нищо не може да се помести.

„Е, как ще отиде в Петербург или Москва този човек? С такова гостоприемство за три години той ще изяде там всичко!“ Тоест той не знаеше, че това сега е усъвършенствувано: и без гостоприемство човек може да пропилее всичко не за три години, ами за три месеца.

Стопанинът току наливаше и наливаше: което гостите не допиваха, той го даваше на Алексаша и Николаша да го допиват и те мятаха чашка след чашка: още отсега се виждаше, когато отидат в столицата, на каква област от човешките познания ще обърнат те внимание. С гостите пък стана друго: те едвам, с мъка се извлякоха на балкона и с мъка насядаха в кресла. Стопанинът, както седна в своето четириместно някакво кресло, тъй си заспа веднага. Угоената му собственост се обърна на ковашки мях и през отворената уста и носовите душници почна да издава такива звуци, каквито рядко дохождат на ума и на нов съчинител: и барабан, и флейта, и някакво покъсано бучене, същински кучешки лай.

— Ама че я засвири! — рече Платонов.

Чичиков се изсмя.

— Разумява се, като ядеш тъй, отде ще ти дойде тегота! По-скоро ще ти дойде сън, нали?

— Да. Обаче аз — вие ме извинете — не мога да разбера как тъй може човек да чувствува тегота. Против теготата има толкова много средства.

— Какви?

— Че малко ли са за млад човек? Да танцува, да свири на инструмент… а ако не — да се ожени.

— За кого?

— Зер няма наоколо ви хубави и богати моми?

— Няма.

— Потърсете тогава в други места, поразходете се. — И богата мисъл веднага блесна в ума на Чичиков. — Ами ето едно прекрасно средство! — каза той, загледан в очите на Платонов.

— Какво?

— Пътуването.

Къде да пътувам?

— Че ако сте свободен, хайде да тръгнем заедно — каза Чичиков и си помисли вътрешно, гледайки Платонов: „Много хубаво ще бъде това. Тогава ще можем да делим разноските наполовина, а поправката на колата изцяло да оставя на негова сметка.“

— Ами вие закъде пътувате?

— Засега пътувам не толкова по своя работа, колкото по чужда. Генерал Бетришчев, мой близък приятел и, може да се каже, благодетел, ме помоли да навестя роднините му… Разбира се, роднините са си роднини, но отчасти, тъй да се рече, и за мой интерес: защото да види човек свят, кръговръщението на хората — кой каквото ще и да каже, ама това е жива книга, втора наука. — И като каза това, Чичиков взе да размисля така: „Наистина ще бъде хубаво. Може дори и всичките разноски да се прехвърлят на негова сметка, дори и да се возим на негови коне, а моите да се поохранят у него в село“.

„Пък защо ли да не се поразходя? — мислеше си в туй време Платонов. — У дома нямам никаква работа, стопанството и без туй е в ръцете на брат ми; ще рече, никакво разстройство. Защо наистина да не се проветря?“

— Ами съгласен ли сте — каза той гласно — да погостувате у брат ми един-два дена? Инак зер няма да ме пусне.

— С голямо удоволствие, дори и три.

— Е тогава дайте си ръката! Дохождам! — каза оживено Платонов.

Те се хванаха за ръце.

— Да вървим!

— Къде, къде? — извика домакинът, като се събуди и опули очи. — Не, господинчета! Поръчано е да бъдат снети колелата на каляската, а вашият жребец, Платон Михайлич, е пратен на паша на петнайсет версти далече оттука. Не, днес вие ще пренощувате у мене, па утре, след ранен обяд, вървете си поживо-поздраво.

Какво да правят с Петух? Трябваше да останат. Затова пък бяха възнаградени с чудна пролетна вечер. Стопанинът нареди разходка по реката. Дванадесет гребци с двадесет и четири весла ги понесоха с песни по гладката повърхнина на огледалното езеро. От езерото влязоха в реката, безпределна, с полегати брегове от двете страни, като се промъкваха постоянно под протегнати напреко през реката въжа за риболов. Нито една струйка не вълнуваше водата: само гледки безмълвно се нижеха пред тях една след друга и горичка след горичка радваха погледите с живописно разхвърляните си дървета. Гребците дърпаха отведнъж двадесет и четири весла, вдигаха ги едновременно нагоре и ладията като от само себе си, като лека птица се носеше по неподвижната огледална повърхнина. Момъкът-запевач, широкоплещест юначага, третият от кормилото, започваше с чист, звънлив глас и извиваше сякаш из славеево гърло началния напев на песента; петима подземаха, шестима я издигаха и се разливаше тя, безпределна като самата Русия. И Петух, възбуден, пригласяше и извишаваше, дето не достигаше сила на хора, и дори сам Чичиков чувствуваше, че е русин. Само един Платонов си мислеше: „Какво ли е хубавото на тази тъжна песен? Навява на душата още по-голяма тъга“