Николай Гогол - Мъртви души

„Май чудатичък е този Кошкарев“ — мислеше си Чичиков.

— А ето и аз съм тук! — чу се глас отстрани. Чичиков се обърна. Домакинът беше вече го настигнал с кола, облечен със зелен като трева памучен сюртук, с жълти панталони и шията без вратовръзка като купидон! Той беше седнал настрани във файтона и сам беше изпълнил цялата кола. Чичиков се накани уж да му каже нещо, но шишкавият домакин вече беше изчезнал. Файтонът му пак се показа на същото място, дето издърпваха рибата. Зачуха се пак гласове: „Тома Големия и Тома Малкия! Козма и Денис!“ Когато Чичиков наближи до портата на къщата, за голямо негово учудване шишкавият господин беше вече при вратата и го прие в прегръдките си. Как бе успял той да прехвръкне тъй — бе непостижимо. Те се целунаха, по стар руски обичай, трикратно на кръст: домакинът беше човек от стария калъп.

— Нося ви много здраве от негово превъзходителство — каза Чичиков.

— От какво превъзходителство?

— От вашия роднина, от генерал Александър Дмитриевич.

— Кой е тоя Александър Дмитриевич?

— Генерал Бетришчев — отговори Чичиков малко учуден.

— Непознат — каза домакинът учуден.

Чичиков се учуди още повече.

— Че как тъй?… Надявам се поне че имам удоволствие да приказвам с полковник Кошкарев?

— Не, не се надявайте! Вие не сте дошъл у него, а у мене, Петър Петрович Петух! Петух Петър Петрович! — додаде домакинът.

Чичиков се вдърви.

— Каква е тази работа! — се обърна той към Селифан и Петрушка, които бяха зяпнали и опулили очи, единият седнал на капрата, а другият застанал до вратичката на каляската. — Каква е тази работа, глупаци? Не ви ли казах: за полковник Кошкарев… А пък това е Петър Петрович Петух…

— Момчетата са направили много добре! Вървете в готварницата: там ще ви дадат по чаша ракия — рече Петър Петрович Петух. — Разпрегнете конете и вървете тутакси в стаята на слугите.

— Мене ми е съвестно, такава неочаквана грешка… — рече Чичиков.

— Не е грешка. Вие по-напред опитайте какъв е обядът, па тогава ми кажете грешка ли е, или не. Моля, заповядайте — каза Петух, като улови Чичиков под ръка и го въведе във вътрешните стаи. От стаите изскочиха насреща им двама младежи с летни сюртуци тънки като върбови пръчки. Те бяха израсли цял аршин по-високо от баща си.

— Моите синове, гимназисти, дойдоха си за празниците… Николаша, остани ти с госта, а ти, Алексаша, ела с мене. — Като каза това, домакинът изчезна.

Чичиков се заприказва с Николаша. Николаша изглеждаше, че е бъдещ човек-отрепчица. Той веднага разказа на Чичиков, че нямало никаква полза да се учат в губернската гимназия, че те с брата си искали да отидат в Петербург, защото в провинцията не струвало да се живее.

„Разбирам — помисли си Чичиков, — ще се свърши работата със сладкарниците и булевардите…“

— Ами как? — попита той гласно. — В какво състояние е имението на баща ви?

— Заложено — отговори на туй сам бащата, който пак се озова в гостната, — заложено.

„Лошо — помисли си Чичиков. — Така скоро няма да остане ни едно имение. Трябва да се бърза.“

— Напразно обаче — забеляза той във вид на съболезнование — сте побързали да го заложите.

— Не, нищо — отговори Петух. — Казват, имало сметка. Всички залагат: как тъй ще останеш назад от другите? При това все тука съм живял: чакай да се опитам да поживея малко и в Москва. На, и синовете също ме предумват, искат столична просвета.

„Глупак, глупак! — мислеше си Чичиков. — Ще прахоса всичко, па и децата си ще направи прахосници. А пък имението е добро. Като погледнеш — и на мужиците е добре, и тям не е лошо. А като се просветят там из разни ресторанти и театри, всичко ще отиде по дяволите. Що ли не си остане, зелникът му със зелник, в село!“

— А аз знам какво вие мислите — рече Петух.

— Какво? — попита Чичиков смутено.

— Вие мислите: „Глупак, глупак е тоя Петух. Покани ме на обяд, а обядът му и досега още не е готов.“ Ще бъде готов, уважаеми. Докато остригана мома коси заплете и той ще втаса.

— Татко! Платон Михалич иде! — каза Алексаша, като гледаше в прозореца.

— Яхнал на дорест кон! — подзе Николаша, като се подаде от прозореца.

— Де е, де е? — завика Петух и отиде до прозореца.

— Кой е този Платон Михайлович? — попита Чичиков Алексаша.

— Наш съсед, Платон Михайлович Платонов, много добър човек, отличен човек — отговори сам Петух.

През това време в стаята влезе самият Платонов, хубавеляк, левент, със светлоруса лъскава коса, която се виеше на къдрици. Едно куче-страшилище, на име Ярб, с раздрънкай меден гердан на шията и с голяма муцуна, влезе подир него.