Николай Гогол - Мъртви души

— Рекомандувам ви моята гальовница! — рече генералът, като се обърна към Чичиков. — Ала аз и досега не зная вашата фамилия, името ви и бащиното ви.

— Трябва ли да се знае името на човек, който не е ознаменувал себе си с доблести? — каза Чичиков скромно, като наклони глава настрана.

— Все пак обаче трябва да се знае…

— Павел Иванович, ваше превъзходителство — каза Чичиков, като се поклони със сръчността на военен човек и отскочи назад с лекотата на каучукова топка.

— Улинка! — рече генералът, като се обърна към дъщеря си. — Павел Иванович ей сега ми съобщи една преинтересна новина. Нашият съсед Тентетников съвсем не бил такъв глупав човек, както ние си мислехме. Той се бил занимавал с важна работа: с историята на генералите от 12-а година.

— Та кой е мислил, че е глупав човек? — продума тя бързо. — Освен може би Вишнепокромов, комуто ти вярваш, но който е празен и долен човек!

— Защо пък долен? Той е празничък, това е истина — каза генералът.

— Той е още подличък и гадничък, не само празничък. Който оскърбява братята си и изгонва от къщи родната си сестра, той е гаден човек.

— Но това само се разправя.

— Такива работи няма да се приказват току-тъй. Не разбирам, татко, как ти, с такава добра душа, каквато имаш, и с такова рядко сърце можеш да приемаш един човек, който е далече от тебе, както небето от земята, за когото сам знаеш, че е лош.

— Ето, все така, виждате ли — каза генералът засмяно на Чичиков, — ето, все така спорим с нея. — И като се обърна към дъщеря си, продължи: — Душо моя! Не мога пък да го изпъдя!

— Защо трябва да го пъдиш? Но защо пък да му се проявява такова внимание? Защо го обичаш?

Тука Чичиков сметна за дълг да вмъкне от себе си дума.

— Всички искат да бъдат обичани, госпожице — каза Чичиков. — Какво да се прави? И добичето иска да го погалят, дори през оградата ще провре муцуната си за милувка. „На, погали ме!“

Генералът се засмя. „Именно, ще провре муцуната си: «Погали ме!»… Ха, ха, ха! У него не само муцуната му, ами цял е затънал и пак иска, дето се казва, насърчение… Ха, ха, ха, ха“. И снагата на генерала почна да се друса от смях. Раменете му, които бяха носили някога дебели еполети, се тресяха, сякаш и сега носеха дебели еполети.

Чичиков избухна също в междуметието на смеха, само че от почит към генерала той го пусна на буква „е“:

„Хе, хе, хе, хе, хе.“ И снагата му също се люлееше от смях, макар че раменете не се тресяха, защото не бяха носили дебели еполети.

— Ще окраде, ще ограби хазната, че отгоре на всичко, каналията, и награда ще поиска. „Не може, каже, без насърчение, трудил съм се“… Ха, ха, ха, ха.

Болезнено чувство се изписа върху благородното, мило лице на момата. „Ах, татко! Не разбирам как можеш да се смееш! От тия безчестни постъпки мене ме обзема тъга и нищо повече. Когато виждам, че някои явно, пред очите на всички, вършат измама и хората не ги наказват с всеобщо презрение, не знам какво става с мене, ставам сърдита, дори лоша: мисля, мисля…“ И насмалко щеше сама да заплаче.

— Само, моля ти се, не се сърди на нас — рече генералът. — Ние съвсем не сме виновни за това. Нали? — каза той, като се обърна към Чичиков. — Целуни ме и си иди в стаята. Аз ей сега ще почна да се обличам за обяда. А ти — каза той, като погледна Чичиков в очите, — надявам се, ще останеш у мене да обядваш?

— Ако само ваше превъзходителство…

— Без чинове, какви са тия приказки? Аз мога още, слава богу, да нахраня човека. Чорба има.

Като разпери сръчно двете си ръце във въздуха, Чичиков признателно и почтително направи с глава поклон надолу, тъй че за късо време всички предмети в стаята се скриха от погледа му и той можеше да види само носовете на собствените си чепици. След като постоя малко в това почтително положение и дигна пак главата си нагоре, той не видя вече Улинка. Тя бе изчезнала. На нейно място се бе появил един великан-камердинер с буйни мустаци и бакенбарди и със сребърен леген и кани в ръцете.

— Ти ще ми позволиш да се облека пред тебе, нали?

— Не само да се облечете, ами можете да извършите пред мене всичко, каквото, обича ваше превъзходителство.

Генералът съблече халата си с една ръка, засука ръкавите на богатирските си ръце и почна да се мие, пръскайки и пуфтейки като патица. Вода и сапун хвърчаха на всички страни.

— Обичат, обират наистина, хората обичат насърчението — каза той, като изтриваше от всички страни шията си. — Погали го, погали го! Зер без насърчение няма и да краде! Ха, ха, ха!