Николай Гогол - Мъртви души

„Чуден човек е тоя Чичиков!“ — помисли си учуден Тентетников, съвсем озадачен от тия думи.

„Какъв чудак е тоя Тентетников!“ — мислеше си пък Чичиков.

— Андрей Иванович, ще говоря с вас като брат с брат. Вие сте човек неопитен. Позволете ми да поправя тая работа. Ще отида при негово превъзходителство и ще му обясня, че от ваша страна това е станало поради недоразумение, поради младостта ви и непознаване хората в света.

— Нямам намерение да се подмазвам пред него! — каза Тентетников обиден. — Пък и вас не мога да упълномощя за това.

— Не съм способен да се подмазвам — каза Чичиков, като се обиди и той. — Като човек мога да се провиня в друг грях, но да се подмазвам — никога… Извинете, Андрей Иванович, ала за моето добро желание аз не очаквах, че ще вземете думите ми в такъв обиден смисъл. — Всичко това бе казано с чувство на достойнство.

— Виновен съм, простете ме! — каза бързо трогнатият Тентетников, като хвана двете му ръце. — Не съм мислил да ви оскърбявам. Кълна ви се, вашето съчувствие ми е скъпо! Но да оставим тоя разговор. Да не говорим никога вече за това!

— В такъв случай аз все пак ще отида у генерала.

— Защо? — попита Тентетников, като го гледаше с недоумение в очите.

— Да му засвидетелствувам почитта си.

„Чуден човек е тоя Чичиков!“ — си помисли Тентетников.

„Чуден човек е тоя Тентетников!“ — си помисли Чичиков.

— Още утре, Андрей Иванович, към десет часа преди обяд ще отида у него. Според мене колкото по-скоро засвидетелствувам почитта си на тоя човек, толкова по-добре. Но понеже бричката ми не е още в ред, позволете да взема вашата каляска.

— Моля, каква е тая молба? Вие сте пълен господар: и екипажът, и всичко е на ваше разположение.

След тоя разговор те си пожелаха лека нощ и отидоха да спят, като все пак поразмислиха за взаимните си странности.

Чудно нещо обаче! На другия ден, когато докараха на Чичиков конете и той скочи в каляската с пъргавината почти на военен човек, облечен в нов фрак, бяла вратовръзка и жилетка, и полетя да засвидетелствува почитта си на генерала, Тентетников бе обхванат от такова вълнение, каквото отдавна не бе изпитвал. Целият ръждясал и задрямал ход на мислите му стана дейно-безпокоен. Нервен смут раздвижи всичките чувства на тоя дембелин, който досега бе потънал в безгрижна леност. Той ту сядаше на канапето, ту отиваше при прозореца, ту се залавяше да чете, ту искаше да мисли — безуспешно искане! — мисълта не влизаше в главата му. Ту се опитваше да не мисли за нищо — безуспешно опитване! — откъслеци от нещо, което приличаше на мисли, краища и опашчици от мисли се въвираха и отвсякъде се лепяха в главата му. „Чудно състояние!“ — рече той и се приближи до прозореца да гледа пътя, който прорязваше дъбравата, в края на която още димеше неуспелият да се улегне прах. Но нека оставим Тентетников и да тръгнем подир Чичиков.

Добрите коне за половин час и нещо отнесоха Чичиков през пространството от десет версти: първом през дъбрава, после между ниви, започнали да се зеленеят сред прясна оран, после по хълмист склон, отдето всяка минута се откриваха изгледи в далечината; после една широка алея от липи, които бяха започнали да се развиват, го закара тъкмо сред село. Тука липовата алея изви надясно и като се обърна на улица от яйцевидни [?] тополи, оградени отдолу с плетени кошове, опря в голяма желязна порта, през която гледаше къдраво-резбен фронтон на генералската къща, подпрян на осем коринтски колони. Навсякъде миришеше на маслена боя, която обновяваше всичко и не позволяваше нищо да се състари. По чистота дворът приличаше на паркет. Чичиков скочи почтително, каза да обадят на генерала и бе въведен право при него в кабинета му. Генералът го порази с величествената си външност. Той беше в атлазен памуклиен халат с великолепен пурпурен цвят. Открит поглед, лице мъжествено, прошарени мустаци и големи бакенбарди, тил, остриган ниско, врат дебел, дето се вика на три етажа или на три дипли, с дълбока рязка напреко, с една дума — това беше един от ония картинни генерали, с които бе тъй богата знаменитата 12-та година. Генерал Бетришчев, както и мнозина от нас, притежаваше покрай многото достойнства и куп недостатъци. И едните, и другите, както обикновено бива у русите, бяха нахвърляни у него в някакво картинно безредие. В решителни минути — великодушие, храброст, безгранична щедрост, ум във всичко и примесени към това — капризи, честолюбие, самолюбие и ония дребни лични свойства, без които не може ни един русин, когато стои без работа. Той не обичаше всички, които го бяха изпреварили по служба, и се изказваше за тях остро, с ядовити епиграми. Най-много си патеше един негов предишен колега, когото той считаше по-долен от себе си и по ум, и по способност, който обаче го бе изпреварил и бе вече генерал-губернатор на две губернии и като че нарочно на ония губернии, в които се намираха именията на Бетришчев; тъй че той бе попаднал като че в зависимост от него. За отмъщение той го хулеше при всеки случай, злословеше за всяко негово разпореждане и виждаше във всичките му мероприятия и действия връх на неразумност. У него всичко беше някак странно, като започнеш от просветата, на която той беше поборник и ревнител, обичаше също да знае онова, което другите не знаят, и не обичаше хора, които знаят нещо повече от него. С една дума, той обичаше да се поперчи с ум. Получил възпитание от възпитател получужденец, той искаше в същото време да играе роля на руски господар. И не е чудно, че с такава неравност в характера, с такива големи, ярки противоположности той неминуемо трябваше да срещне много неприятности по служба, поради което бе принуден да излезе в оставка, обвинявайки във всичко никаква враждебна нему партия, без да има великодушието да обвини в нещо сам себе си. В оставка той запази същата си картинна величава вънкашност. Със сюртук ли, с фрак ли, или с халат — той беше все същият. От гласа до най-малкия жест всичко в него беше властно, повелително, с което внушаваше на долните чинове ако не уважение, то поне стеснение.