Николай Гогол - Мъртви души

И на Чичиковите коне се хареса новото жилище. И средният, и Заседателя, па и шареният намериха престояването у Тентетников за съвсем не отегчително, овесът отличен, а разположението в конюшните необикновено сгодно: за всеки кон отделно място, макар и само преградено, ала през преградата можеше да се виждат и другите коне, тъй че, ако скимнеше някому от тях, дори и на най-далечния, да зацвили ненадейно, можеше веднага да му се отговори със същото.

С една дума, всички се почувствуваха като у дома си. Колкото се отнася до оная работа, за която Павел Иванович обикаляше пространна Русия, т.е. до мъртвите души, по тоя въпрос той бе станал твърде предпазлив и деликатен дори и когато му се паднеше да има работа с пълни глупци. А Тентетников както и да е, но четеше книги, философствуваше, мъчеше се да си обясни причината за всичко — защо и за какво? „Не, по-добре да се опитам дали не може някак от друга страна.“ Тъй миеше той. Бъбрейки често с къщните слуги, между другото той узна от тях, че господарят им по-рано доста често е спохождал съседа-генерал, че генералът има дъщеря, че господарят уж бил склонен към госпожицата, пък и госпожицата също към господаря… ала после току отведнъж нещо не могли да се спогодят и се разделили. Пък и сам той забеляза, че Андрей Иванович постоянно рисуваше с молив и перо някакви главици, прилични една на друга.

Веднъж следобед, като въртеше, както и друг път, с пръст сребърната си емфиена кутия около нейната ос, той започна така:

— Вие, Андрей Иванович, си имате всичко, само едно не ви достига.

— Какво? — попита другият, като изпусна къдрав облак дим.

— Другарка в живота — каза Чичиков.

Андрей Иванович не отговори нищо. С това разговорът свърши.

Чичиков не се смути, избра друго време, вече преди вечеря, и приказвайки за туй, за онуй, току изведнъж каза:

— Наистина, Андрей Иванович, вие много добре ще направите да се ожените.

Ни думица не отговори Тентетников на загатването, сякаш самата реч за това му беше неприятна.

Чичиков не се смути. Трети път той избра време вече след вечеря и почна така:

— Ала все пак, както и да прехвърлям вашите обстоятелства, виждам, че ви е потребно да се ожените: ще изпаднете в ипохондрия.

Дали думите на Чичиков тоя път бяха тъй убедителни, или разположението на духа на Тентетников него ден бе особено настроено за откровеност, не зная, но той въздъхна и каза, след като пусна нагоре дим от чибука:

— За всичко, Павел Иванович, трябва човек да се роди щастливец. — И му разказа всичко от игла до конец, цялата история на познанството му с генерала и скъсването.

Когато Чичиков чу от начало до край цялата работа и видя, че само зарад една дума ти е произлязла такава история, той се смая. Една минута гледа внимателно в очите на Тентетников, не знаейки какво да помисли за него: дали е толкова глупав, или е само глуповат и най-сетне:

— Андрей Иванович, моля ви се! — каза той, като го улови за двете ръце. — Какво оскърбление, какво оскърбително има в думата ти?

— В самата дума няма нищо оскърбително — каза Тентетников, — но в смисъла на думата, но в гласа, с който тя бе изказана, се съдържа оскърбление. Ти! — това значи: „Помни, че ти си нищожество; аз те приемам само защото няма друг по-добър, но щом дойде някоя си княгиня Юзякина, ти си знай мястото, стой при вратата.“ Ето какво значи това! — Като говореше туй, очите на тихия и кротък Андрей Иванович светнаха, в гласа му се долови раздразнение на оскърбено чувство.

— Па дори и в тоя смисъл да е било, що от това? — рече Чичиков.

— Как! Нима вие искате [аз] да продължавам да ходя у него след такава постъпка?

— Че каква е тая постъпка? Това дори не е постъпка — каза хладнокръвно Чичиков.

— Как да не е постъпка? — попита учудено Тентетников.

— Това е генералска привичка, но не постъпка; те на всички казват ти. Пък и защо да не позволите това на един заслужил, почтен човек?…

— Това е друга работа — рече Тентетников. — Да беше някой старец, сиромах, не човек, който се големее, не генерал, щях да му позволя да ми казва ти и щях да приема това дори почтително.

„Той ще е съвсем глупав — каза на ума си Чичиков. — На парцалан щял да позволи, а на генерал не позволявал…“

— Добре! — каза той гласно. — Да речем, че той ви е оскърбил, но затова и вие сте му се отплатили: той вам и вие нему. Да се сърди човек, като занемаря личното си, собствено дело, това, извинете ме… Щом веднъж е избрана целта, трябва да се върви смело, направо. Няма какво да се гледа, че човек плюел! Човек винаги плюе: той си е така създаден. Пък и в целия свят вие сега не ще намерите някой да не плюе.