Николай Гогол - Мъртви души

Андрей Иванович се поизплаши. Той го взе за правителствен чиновник. Трябва да кажем, че на младини той бе забъркан в една неразумна работа. Двама философи-хусари, които се бяха налапали с всякакви брошури, заедно с един недовършил учебния курс естет, и още един изпаднал картоиграч бяха намислили да основат някакво филантропическо дружество под върховното началство на един стар шмекер и масон, също картоиграч, но много красноречив човек. Дружеството беше нагласено с широка цел — да достави трайно щастие на цялото човечество от бреговете на Темза до Камчатка. Потрябваха грамадни суми пари и от великодушните членове се събраха невероятни пожертвувания. Къде отиваше всичко туй — знаеше само върховният разпоредител. В това дружество Тентетников бе увлечен от двама свои приятели, които принадлежаха към класата на огорчените, инак добри хора, но които поради чести тостове в името на науката, просветата и бъдещите услуги на човечеството бяха станали формени пияници. Тентетников скоро се опомни и излезе от това общество. Но дружеството беше успяло вече да се забърка в някакви други работи, дори не съвсем прилични за дворяни, тъй че после се завързаха дела и с полицията… А поради това не е чудно, че и след като излезе и скъса всякакви отношения с тях, Тентетников все пак не можеше да стои спокоен: все нещо чоплеше съвестта му. И сега той гледаше с известен страх вратата, която се отваряше.

Страхът му обаче мина изведнъж, когато гостът го поздрави с невероятна похватност, запазвайки почтително положение на главата малко настрани, и с кратки, но точни думи му обясни, че той отдавна пътува из Русия, подбуждан и от нужда, и от любознателност; че нашата държава преизобилствува със забележителни неща, без да се говори за изобилието на поминъците и разнообразието на почвите; че се увлякъл от картинното местоположение на неговото село; че не би дръзнал да го безпокои с неуместното си отбиване у него при всичките хубости на местността, ако не бе му се случило във връзка с пролетните разливи и с лошите пътища ненадейна повреда на колата. Че при все това обаче дори и да не бе се случило нищо с бричката му, той не би се отказал от удоволствието да му засвидетелствува своето уважение.

Като свърши речта си, гостът по най-очарователен начин повлече напред крака си, който бе обут с контешки лачен чепик, закопчан със седефени копчета, и макар че беше пълничък, тутакси отскочи малко назад с лекостта на каучукова топка.

Успокоилият се Андрей Иванович заключи, че той трябва да е някой любознателен учен професор, който пътува из Русия, може би за да събира някакви растения или — може би изкопаеми предмети. Тутакси той изяви пълната си готовност да му бъде полезен във всичко; предложи му своите майстори, колари и ковачи; помоли го да се разположи като у дома си, настани го да седне в голямото волтеровско [кресло] и се приготви да слуша разказите му из областта на естествените науки. Гостът обаче засегна повече събития от своя вътрешен свят. Уподоби живота си на кораб посред морета, лашкан отвсякъде от вероломни ветрове; спомена, че е бил принуден да промени много длъжности, че е претърпял много за правдата, че дори самият му живот често пъти е бивал в опасност от страна на врагове и разказа много още други такива работи, които сочеха у него по-скоро практичен човек. В заключение на речта той се изсекна в бяла батистена кърпа тъй гръмовито, както Андрей Иванович не беше чувал досега. Понякога в оркестър се случва такава някоя негодна тръба, която, избръмчи, струва ти се, че е гракнала не в оркестъра, а в собственото ти ухо. Точно такъв звук се разнесе из събудените покои на задрямалата къща и веднага след това се усети благоухание от одеколон, пръснато невидимо със сръчно разтърсване на носната батистена кърпа.

Читателят може би вече се е досетил, че гостът не беше никой друг освен нашия почтен, отдавна оставен от нас Павел Иванович Чичиков. Той беше малко поостарял: личеше, че това време е минало за него не без бури и тревоги. Изглеждаше, като че и самият му фрак бе поовехтял малко, и бричката, и коларят, и слугата, и конете, и такъмите сякаш се бяха поизтъркали и износили. Изглеждаше, като че дори и самите му финанси не бяха в завидно положение. Но изразът на лицето, приличието, обноските бяха останали същите. Дори някак по-приятен бе станал той в постъпките и обръщенията си и още по-сръчно премяташе крак връз крак, когато сядаше в креслото. Още по-голяма мекота имаше в изговора, предпазлива умереност в думите и изразите, по-голямо умение да се държи и по-голям такт във всичко. По-бели и по-чисти от сняг бяха яките и нагръдниците му и макар че сега идеше от път, нито една перушинка не се бе залепила на фрака му — просто човек можеше веднага да го повика на празничен обяд. Бузите и брадата му бяха обръснати тъй, че само слепец можеше да не се полюбува на приятната им изпъкналост и овалност.