Николай Гогол - Мъртви души

Чичиков ходеше много. Навсякъде се откриваше простор за разходки и скитане. Той или отиваше да се разхожда по равните рудини на възвишенията с гледка към разстланите долу равнини, по които навсякъде още лъщяха големи езера от пролетното разливане и като острови тъмнееха над тях незашумени още гори; или пък се вдълбочаваше в гъстаците, в горските долове, дето бяха събрани гъсто дървета, отрупани с птичи гнезда ( 1 нрзб ), грачещи гарвани, които с кръстосан летеж помрачаваха небето. По изсъхнали пътеки можеше да се отиде на пристанището, отдето тръгваха първите кораби, товарени с ечемик, грах и пшеница, а пусната воденица бучеше с оглушителния шум на буйната вода, която се разбиваше о нейните колела. [Той] ходеше да наблюдава първите пролетни работи, как прясната оран набраздява на черни ивици зеленината и сеячът, почуквайки с ръка закаченото на гърдите му сито, пръскаше с шепи равномерно семената, без да хвърля нито зрънце повече на тая или оная страна.

Чичиков обиколи навсякъде. Побъбра и поговори и с управителя, и с мужика, и с воденичаря. Узна всичко, всичко — кое как е, добре ли върви стопанството и по колко се продава житото, и колко уем им вземат пролет и есен за млене на брашно, и как викат всеки мужик, кой с кого е роднина, и де е купил кравите си, и с какво храни свинята си, с една дума — всичко. Узна и колко селяни са измрели; оказа се — малко. Като умен човек той веднага забеляза, че стопанството на Андрей Иванович върви незавидно: навсякъде опущения, нехайство, кражби, па и доста пиянство! И си думаше на ума: „Какво говедо наистина е тоя Тентетников! Такова имение и тъй да го запусне! Човек може да има от него до петдесет хиляди годишен доход.“

Много пъти във време на такива разходки му идеше на ум сам той да стане някога — т.е., разбира се, не сега, а после, когато си нареди главната работа и получи средства в ръцете си, — да стане сам мирен владетел на такова имение. При това, разбира се, той начаса си представяше и млада, крехка белолика женица от търговско или от друго богато съсловие, която да знае дори и музика. Представяше си и младо поколение, което трябваше да увековечи фамилията на Чичикови: палаво момче и хубавелка дъщеря или дори две момчета, две, дори и три момичета, за да знаят всички, че той наистина е живял и съществувал, а не е дошъл като някаква сянка или призрак на земята — пък и да не го е срам пред отечеството. Тогава той почваше да си мисли още дори, че не би било зле да има и някаква прибавка към чина: статски съветник например е чин почтен и за уважение… През време на разходка малко ли работи не хрумват на човека, които го отвличат от мъката на сегашната минута, човъркат, дразнят, размърдват въображението му и му става драго дори тогава, когато е уверен, че тия неща никога няма да се сбъднат! На слугите на Павел Иванович селото също се хареса. Те също, както и той, привикнаха да живеят в него. Петрушка много скоро се сближи с бюфетчика Григорий, макар отпърво да се държаха важно и нетърпимо надуто един към друг. Петрушка пусна прах в очите на Григорий с това, че бил ходил на разни места. Григорий пък веднага го учуди с Петербург, дето Петрушка не беше ходил. Последният се опита да се поперчи пред него с далечината на ония места, в които е бивал, ала Григорий му назова такова място, каквото в никоя карта не можеше да се намери, и му начете трийсет хиляди и нещо версти, тъй че служителят на Павел Иванович съвсем се смая, зяпна с уста и бе начаса взет на подбив от всички слуги. Работата обаче се свърши с най-тясно приятелство помежду им. Накрай село Лисият Пимен — чичо на всички селяни, държеше кръчма, която се казваше „Акулка“. В това заведение ги виждаха през всички часове на деня. Там те станаха свои хора или онова, което народът казва — кръчмарски кандила.

Селифан имаше друг вид съблазън. В село всяка вечер се пееха песни, виеха се и се кършеха пролетни хора. Снажни, стройни девойки, каквито сега мъчно могат се срещна в големите села, го караха по цели часове да зяпа. Трудно бе да се каже коя е по-хубава: всички белогърдести, белогуши, всички ваклооки, у всички очите премрежени, вървежът им като на паун и плитки до пояс. Когато се уловеше с две ръце за техните бели ръце и бавно пристъпяше с тях в хорото или пък се приближаваше към тях като стена в реда на другите момци и гласовитите девойки, пристъпвайки също така като стена насреща им, засмени, пееха високо: „Боляри, покажете годеника!“ и наоколо тихо се смрачаваше, и екът на напева, който се чуваше далече зад реката, се връщаше назад, жаловит — той сам не знаеше тогава какво става с него. И после, насън и наяве, сутрин и в здрач, все му се мержелееше, че в ръцете си държи две бели ръце и се движи в хорото.