Николай Гогол - Мъртви души

Чичиков почувствува и едното, и другото: и уважение, и стеснение. Като наклони почтително глава настрани и като разпери във въздуха ръце, сякаш се готвеше да дигне с тях табла с чаши, той изумително пъргаво наведе целия си корпус и каза: „Счетох за свой дълг да се представя на ваше превъзходителство. Хранейки почит към доблестните мъже, които спасяваха отечеството на бранното поле, сметнах за свой дълг да се представя лично на ваше превъзходителство.“

На генерала, както личеше, не му беше неприятен тоя подход. Той направи едно твърде благосклонно движение с глава и каза:

— Много ми е драго да се запозная. Моля, седнете. Вие де сте служил?

— Попрището на моята служба — каза Чичиков, като седна на едно кресло не по средата, а накриво и улови с ръка ръчката на креслото — почна в съдебната палата, ваше превъзходителство. По-нататъшното течение на моята служба извърших по разни места: служих и в губернския съд, и в строителна комисия, и в митница. Моят живот може да се оприличи на кораб сред вълни, ваше превъзходителство. С търпение, може да се каже, съм повит и съм бил, тъй да се каже, самичък олицетворено търпение… А пък каквото съм претеглил от врагове, които са посягали дори на живота ми, то това нито с думи, нито с боя, нито самата, тъй да река, четка не може го предаде, така че на преклонни години търся само кътче дето да прекарам останалите си дни. Спрях засега у един близък съсед на ваше превъзходителство…

— У кого?

— У Тентетников, ваше превъзходителство.

Генералът се намръщи.

— Той, ваше превъзходителство, се разкайва много, че не е оказал потребното уважение…

— Към какво?

— Към заслугите на ваше превъзходителство. Не намира думи… Казва: „Да бих само могъл с нещо… защото наистина, казва, аз умея да ценя мъжете, които са спасявали отечеството, казва.“

— Моля, какво си мисли той? Че аз не се сърдя — каза омекналият генерал. — В душата си аз искрено го обикнах и съм уверен, че с време той ще бъде много полезен човек.

— Съвсем вярно благоволихте да се изразите, ваше превъзходителство: наистина много полезен човек; може да побеждава и с дар-слово, па борави и с перото.

— Но пише май глупости, някакви стихчета, а?

— Не, ваше превъзходителство, не глупости… А нещо сериозно… Той пише… история, ваше превъзходителство.

— История ли? Каква история?

— История… — Тук Чичиков спря и дали за това, че пред него стоеше генерал, или просто за да придаде по-голяма важност на предмета, додаде: — История за генералите, ваше превъзходителство.

— Как за генералите? За какви генерали?

— Изобщо за генералите, ваше превъзходителство, за всички. Тоест, собствено казано, за отечествените генерали.

Чичиков съвсем се забърка и се смути, малко остана да плюне и сам мислено си каза: „Боже, какви глупости дрънкам!“

— Извинете, но аз твърде не разбирам… Като какво ще бъде това: история на някоя епоха ли, или отделни биографии? И при туй на всички ли, или само на участвувалите в 12-а година?

— Тъкмо тъй, ваше превъзходителство, на участвувалите в 12-а година! — Като каза това, той си рече на ума: „Ако щеш убий ме, нищо не разбирам!“

— Че защо не дойде при мене? Аз бих могъл да му събера много любопитен материал.

— Стеснява се, ваше превъзходителство.

— Празна работа! Зарад някаква си нищо и никаква дума… Че аз съвсем не съм такъв човек. Аз съм готов, ако обичате, и сам да отида при него.

— Той не ще допусне това, той сам ще дойде при вас — каза Чичиков, оправи се и се ободри съвсем, па си помисли: „Чудно нещо! Колко на място дойдоха генералите, а пък езикът ми го изтърси от глупост.“

В кабинета се чу шумолене. Капакът на един орехов шкаф с резба се отвори от само себе си и на отворилата се обратна половина се показа, хванала с ръка медната ръчка на ключалката, една жива фигурка. Ако в тъмната стая неочаквано изпъкнеше прозрачна картина, осветена силно отзад с лампи, и тя дори нямаше да го порази толкова с ненадейността на своето появяване, колкото тази фигурка, която се бе появила, сякаш за да освети стаята. Заедно с нея като че се промъкна слънчев лъч и навъсеният генералски кабинет сякаш се засмя… В първия миг Чичиков не можеше да си даде сметка какво именно стоеше пред него. Мъчно можеше да се каже каква земя я бе родила. Такова чисто, благородно очертание на лицето не можеше да се намери никъде освен може би само у старинните камеи 70 70 Камея — гравиран скъпоценен камък с изпъкнало художествено изображение. . Права и лека като стрела, тя изглеждаше по-висока от всички. Ала това беше измама. Тя съвсем не беше висока. Това произлизаше [от] необикновено хармоничното съотношение между частите на цялото й тяло. Роклята й стоеше така, щото човек би казал, че най-добри шивачки са се съвещавали помежду си как да я нагиздят по-добре. Ала и това беше измама. [Тя] сякаш беше облечена от само себе си: на две-три места иглата бе сложила криво-ляво неизрязан къс от едноцветна материя и той се бе събрал и разположил около нея в такива набори и гънки, че ако човек ги пренесеше заедно с нея на картина, всички госпожици, облечени по модата, щяха да изглеждат пред нея като пъструшки, накичени с всякакви късчета от битпазар. И ако тя беше изобразена заедно с всички тези дипли на прилепналата й рокля върху мрамор, биха нарекли копието гениално.