Николай Гогол - Мъртви души

— Обядвахте ли? — попита го домакинът.

— Обядвах.

— Че защо сте дошъл, да ми се смеете ли? Защо ми сте, като сте обядвал?

Гостът позасмяно каза:

— Ще ви утеша с това, че нищо не съм ял: нямам никакъв апетит.

— Пък да знаете каква риба уловихме! Какво есетрище ни падна! Какви караси, какви шарани!

— Човек дори се дразни, като ви слуша. Защо винаги сте тъй весел?

— Че защо пък да ми е тежко? Моля ви се! — рече домакинът.

— Как защо? Защото е отегчително.

— Малко ядете — това е причината. Я се опитайте хубавата да пообядвате. А пък и отегчението го измислиха напоследък; по-преди никой не го познаваше.

— Стига сте се хвалил! Тъй ли, пък вие никога не сте чувствували отегчение?

— Никога! Пък не знам, и време дори нямам за това. Събудя се сутрин — ето ти готвача, — трябва да се заръчва обяд, после чай, после с управителя, а после на риба, току-виж, и обядът дошъл. Следобяд не успяваш да похъркнеш — пак готвачът, трябва да се поръча вечеря; после дошъл готвачът — трябва да се заръча обяд за утре… Де има време за отегчение?

През цялото време на разговора Чичиков разглеждаше госта, който го учудваше с необикновената си хубост, със стройния си картинен ръст, с крехката си неизхабена младост, с девствената чистота на лицето си, което не бе загрозено нито с една пришчица. Нито страст, нито скръб, нито дори нещо подобно на вълнение и безпокойство не бяха дръзнали да се докоснат до девственото му лице и да сложат върху му бръчка, ала заедно с това и не бяха го оживили. То си оставаше някак сънливо, макар че навремени ироническа усмивка го съживяваше.

— Аз също, ако ми позволите да се намеся — рече той, — не мога да разбера как тъй, при такава външност, каквато е вашата, човек може да почувствува отегчение. Разбира се, освен ако парите не стигат или ако враговете, които понякога са готови да посегнат дори на самия му живот…

— Повярвайте ми — прекъсна го хубавецът-гостенин, — че за разнообразие бих желал да имам понякога някаква тревога, някой поне да ме разсърди — и това го няма. Отегчително ми е и това си е.

— Значи, имението ви е с малко земя, с малко селяни?

— Съвсем не. Ние с брата си имаме около десет хиляди десетини и при тях повече от хиляда души селяни.

— Странно! Не разбирам. А може би недород, болести? Да не би мнозина от мъжки пол да ви са измрели?

— Напротив, всичко си е в най-добър ред и брат ми е отличен стопанин.

— И при това — да ви е отегчително? Не разбирам — забеляза Чичиков и сви рамене.

— Чакайте, ей сега ще пропъдим теготата — каза домакинът. — Тичай бърже, Алексаша, в готварницата и кажи на готвача по-скоро да ни изпрати банички. Ами де са лапнишаранът Емелян и хайдукът Антошка? Защо не донасят закуските?

Но вратата се отвори. Лапнишаранът Емелян и хайдукът Антошка се явиха, покриха масата, поставиха поднос с шест бутилки разноцветни настойки. Скоро около стъклата и подноса се нанизаха огърлица чинии с всякаква лакома стръв. Слугите се движеха пъргаво, постоянно донасяха нещо в захлупени чинии, през които се чуваше масло, което пращи. Лапнишаранът Емелян и хайдукът Антошка шътаха отлично. Тези прякори им бяха дадени само тъй — за насърчение. Господарят съвсем не обичаше да се кара, той беше добряк. Но русинът някак не може да мине без пиперлива дума. Тя му е потребна като чаша ракия за смилане на храната. Какво да се чини, такава си е натурата му: нищо блудкаво не обича.

След закуската дойде обядът. Тук добродушният стопанин стана истински разбойник. Щом забележеше у някого само едно късче, тутакси му слагаше друго, като думаше: „Без еш нито човек, нито птица може да живее на този свят.“ У когото имаше две — тури му трето, говорейки: „Какво е това число две? Бог обича света троица.“ Изядеше ли гостът три — той му каже: „Де се е чуло и видяло талига с три колелета? Кой гради къща с три ъгъла?“ За четири той имаше също поговорка, за пет — пак. Чичиков изяде нещо около дванайсет резена и си мислеше: „Е, сега вече домакинът не ще има какво да каже.“ Надявай се! Домакинът, без да продума, изтърси му на чинията една част от гръбнака на теленце, печено на шиш, с бъбреците, и какво теленце!

— Две години съм го хранил с мляко — рече домакинът, — ходил съм подире му като подир син!

— Не мога — каза Чичиков.

— Вие първом го опитайте, па тогава кажете: не мога.

— Няма де да влезе, няма място.

— А бе то и в черквата нямало място, ама като влязъл градоначалникът, намерило се място. А пък било такава навалица, че яйце нямало де да падне. Вие само опитайте: това парче е като градоначалника.