Николай Гогол - Мъртви души

И наистина през цялото поле бе посадена гора — прави като стрели дървета, по-нататък друга, по-висока, също млада гора, зад нея стара гора; и все една от друга по-високи. После пак ивица поле, покрито с гъста гора, и пак по същия начин млада гора, и пак стара. И три пъти минаха през гора като през порти на стена. „Туй всичко е израсло за някакви осем или десет години, което у други и за двайсет [не би израсло].“

— Как е направил това?

— Попитайте го. Той е такъв агроном — у него нищо не е току-тъй. Остави, че познава добре почвата, той знае и какво съседство е потребно при сеитбата, до какъв вид жито какви дървета да стоят. Всяко нещо у него изпълнява наведнъж по три-четири длъжности. Гората освен че му е потребна за дървен материал, но му е нужна още да държи на нивите в еди-кое си място еди-каква си влага, да достави еди-колко си листен тор, да даде еди-каква си сянка. Когато настава суша наоколо, у него няма суша. Когато наоколо има недород, у него няма недород. Жално е, че аз самичък малко разбирам от тия неща, та не мога да ви разправя, ала у него има такива работи… Наричат го магьосник.

„Наистина той бил за чудо човек — си помисли Чичиков. — И много жално е, че този млад човек е повърхностен и не умее да разправи.“

Най-сетне селото се показа. Като някакъв град изглеждаше то с множеството къщи на три хълма, увенчани с три черкви; то навсякъде бе осеяно с исполински купи и кладни. „Да — рече на ума си Чичиков, — личи си, че тук живее стопанин-богаташ.“ Къщите здрави; улиците шосирани; ако се видеше някъде талига — талигата беше здрава и нова; срещаха се мужици с умен израз на лицето; рогатият добитък — отбор; дори селските свини изглеждаха като дворяни. Личеше, че тук именно живеят ония мужици, които гребат, както казва песента, с лопата среброто. Нямаше тук английски паркове и морави с всякакви украси. Но както едно време редица хамбари и работнически постройки се простираха чак до самата господарска къща, за да може господарят да вижда всичко, каквото става около него; и най-сетне върху къщата се издигаше стъклена кула за оглеждане околността на петнадесетина версти разстояние. Пред къщи ги посрещнаха слуги, пъргави, съвсем не прилични на пияницата Петрушка, макар и да не носеха фракове, а казашки чекмени от синьо домашно сукно.

Домакинята изтича сама на входната площадка. Тя беше свежа, само кръв и мляко, хубава като божи ден; приличаше като две капки вода на Платонов, само с тази разлика, че не беше отпусната като него, а приказлива и весела.

— Добре дошъл, братко! Колко ми е драго, че дойде. Константин не е в къщи, но скоро ще си дойде.

— Ами къде е?

— В село има малко работа с някакви купувачи — говореше тя, като въвеждаше гостите в къщи.

Чичиков с любопитство разглеждаше жилището на тоя необикновен човек, който получаваше двеста хиляди приход, мислейки от жилището да открие свойствата на самия домакин, както по раковината човек заключава за мидата и охлюва, които някога са живели в нея и оставили своя отпечатък. Не можеше да се извади никакво заключение. Всичките стаи бяха прости, дори празни: ни фрески, ни картини, ни бронз, ни цветя, ни етажерки с фарфор, ни дори книги. С една дума, всичко показваше, че главният живот на оня, който обитава тук, преминава съвсем не между четирите стени на стаята, а в полето, и самите планове не се обмисляха предивременно, както правят сибаритите, разположени около огъня, при камината, в меки кресла, а му хрумваха там, на мястото на работата, и там, дето му хрумваха, там веднага се обръщаха в дело. В стаите Чичиков можа да забележи само следи от женско домакинство: на масите и столовете бяха турнати чисти липови дъски и върху тях бяха наслагани листовце от някакви цветове, приготвени за сушене.

— Каква е тая смет, сестро, дето е наслагана тука? — попита Платонов.

— Каква ти смет! — отговори домакинята. — Това е най-доброто средство против треската. Ние излекувахме миналата [година] всички мужици. Това пък е за настойка; а туй е за сладко. Вие се подигравате с моите сладка и туршии, ала после, когато ги ядете, сами ги хвалите.

Платонов отиде при фортепианото и почна да разгръща нотите.

— Боже, колко стари работи! — рече той. — Е, не те ли е срам, сестро?

— Извинявай, братко, отдавна нямам време да се занимавам с музика. Аз имам осемгодишна дъщеря, която трябва да уча. Да я дам в ръцете на чужденка-гувернантка, само и само да имам свободно време за музика — не, братко, извинявай, това няма да го направя.