Решат Гюнтекин - Листопад

Ферхунде бе започнала да излиза твърде често и да се прибира късно през нощта. Дори веднъж под предлог, че е у роднини край Босфора, две-три нощи подред не се прибра.

Накрая, след поредното й преспиване у роднините край Босфора, от нея се получи писмо: „От години стискам зъби и търпя. Но повече не мога да издържа на беднотията. Принудена съм повече да не стъпя в дома ви. Предайте на Шевкет да ми прости. Ако прояви човечност и улесни развръзката между нас, ще му бъда благодарна. Тогава бих могла да намеря начин да стъпя на краката си.“

Лейля и Неджля се бяха превърнали във врагове на Ферхунде и със същата разпаленост, с която защитаваха преди приятелството си, мърмореха: „Без друго нямаше нищо добро за брат ни от тази жена. Какво ли не научихме за нея, но си мълчахме. По-добре, че си замина! Да върви по дяволите!“

Хайрие ханъм се присъедини към тях.

А Али Ръза бей отново бе умислен. Вярно, че напускането на Ферхунде избавяше къщата от едно бреме. Но не бе известно как ще го приеме и преживее Шевкет. Нямаше съмнение, че синът му обича тази жена. Нима тази злощастна любов не бе и основната причина за всички злини?

Второто, което много притесняваше стария човек, бе как да съобщи на сина си. Никой, освен него не би могъл да свърши тази деликатна работа. При всички положения, когато той чуеше това, трябваше да бъде до него. Второ, бащината подкрепа в този момент щеше да донесе загриженост, внимание и съпричастност, каквито никой друг не можеше да даде на Шевкет. Добре би било да му се съобщи навреме, за да не го чуе от чужди.

Същата седмица синът му му се стори без настроение и сякаш болен. Първо това го изпълни с неувереност. Но после реши, че е добре час по-скоро да става, каквото има да става. Отгоре на всичко, съществуваше и риск Шевкет да се разсърди: „С какво право сте скрили такова важно нещо от мен, защо не сте ми казали навреме. Може би щях да измисля решение.“

След като поговориха за туй-онуй, старият човек заговори за Ферхунде: „Бог ми е свидетел, Шевкет, и аз, и майка ти ще направим всичко по силите си жена ти да не се чувства лишена от нищо в твое отсъствие. Към нея сме много по-внимателни, отколкото към сестрите ти. Но никак не можем да й угодим. Непрекъснато се оплаква от нас, от къщата, от бедността ни. Дори повече, казва, че би предпочела да бъде свободна и да разполага сама с живота си.“

Али Ръза бей се бе втренчил в лицето на сина си, за да не би да изпусне миг от реакцията, която думите му щяха да предизвикат. Младият мъж отговори нервно:

— Какво чака тогава? Вратата е отворена… Никой не я държи насила… Де да направеше нещо такова, щяхме да се отървем всички — и тя, и ние…

Али Ръза бей се стресна. Сърцето му се разтуптя от радост и вълнение. Така ли мислеше Шевкет наистина? Или бе подочул нещо отнякъде и го подпитваше отдалече? Възможно бе оплакванията на жена му да са засегнали честолюбието му и затова да се е ядосал.

Старият мъж не се осмели да покаже радостта си, и попита:

— Скъпи Шевкет, кажи ми открито, така ли мислиш наистина?

Младият мъж се усмихна леко и кимна с глава:

— За съжаление, да, татко. Би било голямо щастие, ако успеем да се отървем от тази жена.

Али Ръза бей повече не успя да продума, лицето му стана бяло като вар, притаи дъх, с разтреперани ръце извади от джоба на елека си писмото на Ферхунде и го подаде на сина си.

Понеже в стаята вече бе тъмно, Шевкет отиде до прозореца. Старият човек, въпреки своето вълнение, не отместваше поглед от лицето на сина си. Това бе минутата на най-голямо изпитание. Сега щеше да разбере колко Шевкет обича жена си.

Младият мъж с хладно внимание прочете писмото. Като че ли задържа погледа си на едно-две места. После се обърна към баща си. Въпреки че лицето му бе пребледняло, той се усмихна:

— Знаех, че така ще стане, но не съм предполагал, че ще се отървем тъй скоро. Нека всички си отдъхнем татко, да минава и да заминава!

Шевкет прегърна баща си и го целуна по двете страни. Старият не се въздържа и заплака:

— Вярно ли, Шевкет? Нали не ги говориш, за да ни успокоиш?

Младият мъж се засмя радостно и се закле:

— Защо говориш така, спасих се от най-страшните окови. Нямаше да съм по-доволен, ако ме бяха извели в този час на деня оттук и изпратили у дома с тебе.

Виждайки, че баща му все още таи някакви съмнения, той обясни:

— Не бих казал, че в началото не я обичах. Обаче с времето всеки ден откривах нещо грозно, нещо пошло, което ме отблъскваше от нея. Всъщност при изпитанията, които преживях, и да я обичах, едва ли бих издържал да опазя любовта си. Както всичко, татко, и любовта е привилегия за хората, които разполагат с някакви пари, с време, с покоя да им се радват. Стигна се дотам, че не издържах да слушам как диша в леглото ми. Ти ще кажеш: „Щом е било тъй, какво си търпял толкова години? Защо си чакал да стигнем до това състояние?“ Едва ли мога да разчитам на разбиране от другите, но при тебе е друго. Ти може и да го разбереш. Не съм от хората, които могат да изхвърлят някого, пред когото са отговорни, при първата трудност. Другояче съм устроен аз. Бях длъжен да изтърпя и видя докрай, независимо дали имаше надежда или не… Какво да направя, ти така ме възпита. Ако бях от хората, които спасяват само себе си, нямаше да ни се случи това, което сега преживяваме. Хайде, татко, успокой се и се прибери у дома. Това, че Ферхунде напусна нашата къща, е неочаквано щастие за нас. Не искам да се тревожиш, че „не си изпълнил дълга си…“, че не си съумял да предотвратиш разтурянето на един дом, или не си опазил един човек от залитане… то и какво ли има в такива домове, че да приличат на дом, гнездо. Накратко, татко, старанията да бъдем хора, не донесоха нищо добро нито на теб, нито на мен. Нека да опитаме да живуркаме, да видим то що е…