Решат Гюнтекин - Листопад

Младият мъж се отърси леко, отвори очи и се изправи да седне. И той като баща си не показа никакви признаци на безпокойство.

Прозя се, прикривайки уста с опакото на ръката си:

— Чаках те, татко. Надвечер загубих надежда. И съм заспал. От два дена ми се случва нещо странно — както си седя, се унасям.

Шевкет бе опрял глава на стената и сънено гледаше баща си, който стоеше прав срещу него. Посочи леглото и каза:

— Защо не седнеш, татко.

По лицето на младия мъж не личеше да има следи от умора и напрежение. Бузите му бяха покрити с онази нежна руменина, присъща на хората, които току-що са се отървали от отровата на тежко заболяване.

Али Ръза бей, макар и трудно, седна, опирайки се на бастуна си, и попита:

— Какво те сполетя, сине?

Шевкет повдигна рамене:

— Рано или късно щеше да се случи, татко. Предполагам, че и ти си го подозирал. Какво да се прави, съдба…

— Заради заемите си тук, нали?

Шевкет първоначално се поколеба и се раздвижи на мястото си, сякаш се стегна. После пак се отпусна. Взе ръцете на баща си в шепите си. Вторачи се в няколко ивици светлина, прокраднали се от процепа на прозореца по тавана, и занарежда:

— За съжаление, положението ми е малко по-тежко, отколкото предполагаш. Изхарчих голяма сума пари на банката и преди да успея да я върна, без никой да усети, пристигнаха ревизорите. Всъщност ясно беше, че както е тръгнало, можех да я върна навярно за около пет години… Човек да не се подведе веднъж… Накратко, мръсна работа.

Шевкет изглеждаше решен да разкаже историята от игла до конец. Обаче изведнъж, без видима причина, се изнерви. Али Ръза бей усети как пръстите на сина му, които все още държаха неговите ръце, се напрегнаха.

— Не се измъчвай повече, синко, всичко се случва, хора сме.

Смениха темата.

Шевкет се поинтересува как са майка му, сестрите му. Надълго и нашироко разпита и говори за малката Айше. После започни разбъркано да разказва неща, които от години бе обмислял, понякога се бе и опитвал да ги сподели с баща си, но сякаш никога не му достигаше кураж:

— Ти ми имаше голямо доверие. Сред децата си вярваше най-много на мен. А то какво стана, аз ти нанесох най-тежкия удар, клети татко. Много бих искал да съм ти в помощ сега, на тази възраст. Колко жалко, че не стана. Подхлъзнах се веднъж някак си и повече не успях да се взема в ръце. Защо ми трябваше да се женя?! Най-недоумяващо за мен е това, че виждайки ясно към каква пропаст сме се повлекли всички, не можех нищичко да сторя. Като насън, когато човек разбира всичко, иска да се отърси, да направи нещо, обаче такава особена тежест го е налегнала, че не може пръста си да помръдне… Така бях… Ще ми повярваш ли, татко? Привидно не забелязвах нищо, но отчитах всяка една гадост. Особено когато заставах очи в очи с теб, не питай как се срамувах. Как се проклинах, не можеш да предположиш какво ми беше…

Али Ръза бей, галейки ръката на сина си, рече:

— Аз го знаех, Шевкет. Нито за миг не съм се усъмнил в твоя морал.

Стана късно и Али Ръза бей не можеше да остане повече при сина си. Огледа стаята да разбере от какво се нуждае Шевкет и излезе с намерението да го посети следващия ден. Бе се стъмнило. Беше оня час на деня, който можеше да натъжи дори и най-щастливите хора. Али Ръза бей беше оставил един човек, част от плътта и сърцето му, в затвор — в гроба на надеждата и честта.

Всичко това, събрано накуп, би трябвало да подлуди, да обезвери стария човек. Но той в момента не изпитваше мъка, даже чувстваше леко душевно спокойствие.

Докато се сбогуваше, бе забелязал прикритата прозявка на Шевкет и не му трябваше много да си представи как синът му след малко ще легне и ще заспи.

Али Ръза се отдалечи от леглото, с умиление погледна Шевкет, сякаш гледаше спящо дете, преминало през тежък изпит или дълъг изморителен труд, и тежко въздъхна:

— Съдба… Тук си отспива и почива и заради предишната умора… не е като вкъщи да го хванат за гушата, да искат пари; няма кой да го насилва: „Отиваме на танци в сосиетето!“, когато няма сили да стои на крака…

След кратко заседание на съда Шевкет бе осъден на година и половина затвор. Така дървото се прости с още едно от листата си.

Хайрие ханъм понякога забелязваше колко замислен е мъжът й и казваше:

— Не се тревожи. Година и половина не е много време. Ще видиш, че ще измине бързо, преди да сме успели да отворим и затворим очи.

Али Ръза бей й отговаряше с „да“, с тежко кимане с главата си, но вътрешно бе убеден, че не е така. Вярно, че година и половина време би изтекло бързо, ала факт беше, че изгубените чест и достойнство нямаше да се върнат.