Решат Гюнтекин - Листопад

След като излезе от затвора, нямаше да е лесно синът му да се изправи на крака. Къде би могъл да постъпи, кого би могъл да помоли за работа при такова петно?

Накратко, Шевкет вече бе обречен да живее като инвалид, без значение дали отрязаното е крак или ръка, все нещо щеше да му липсва. Въпреки че си даваше ясна сметка за това, старият човек не се тревожеше много и сам се утешаваше: „Какво да правим, имало глава да пати. Детето ми да е живо и здраво. Това ми е нужно на мен!“

Бе помолил да почистят с газ един от старите му костюми, да го изгладят; да сложат налчета на чифт обувки, които бе скрил в шкафа.

Това облекло бе специално за дните, когато ходеше на свиждане с Шевкет. Не беше му убягнало, че служителите в затвора се отнасят по-внимателно към сина му в сравнение с другите затворници. Не можеше да си позволи да го излага с овехтелите си всекидневни дрехи.

След влизането на Шевкет в затвора, изхранването на шестте гърла у дома остана в ръцете на Али Ръза бей с пенсията му от трийсет и три и половина лири. Той се молеше поне една от дъщерите му да може да си намери съпруг, какъвто и да е. Ала само при споменаването на женитба, брак или намек за това, доскорошните кандидати, въртящи се като пумпал около девойките, изчезваха яко дим. Никой не смееше да сподели с Али Ръза бей, но най-вероятно начинът на живот на момичетата през последните години се бе разчул и злите езици говореха какво ли не. На подобни мисли го навеждаха оплакванията на жена му която понякога недоволстваше на висок глас: „Какво им липсва на децата? Кой в днешно време не танцува, кой не се събира?“

По това време късметът на Лейля се отвори още веднъж. Това бе около четирийсет и пет годишен манифактурен собственик, който я бе харесал по време на пазаруване в магазина му. Разправяха, че е заможен и добросъвестен човек.

Али Ръза бей поразпита съседните дюкянджии, колкото да не е без хич, и си рече: „Бива“. Вкъщи всички изглеждаха доволни. На вечерта след годежа обаче на Лейля й прилоша, като междувременно викаше и се мяташе:

— Не е ли грехота спрямо мен. Какво да го правя, та той е колкото баща ми! Заради вашата мизерия се закопавам жива в гроб… Ако имах шанс да чакам още малко, може би щях да си намеря някой присърце.

Неджля пък й пригласяше, скубейки косите си.

Този брак щеше да облекчи напълно трудното положение на Али Ръза бей, но въпреки това той не можеше да не оправдае дъщеря си.

Месеци, години наред бе сърдит на момичетата. През всичкото това време не бе погледнал нито веднъж благосклонно лицата им. Обаче тази вечер, като ги гледаше как плачат, гушнали се една в друга, с удивление откриваше колко са красиви. Защо им се сърдеше, колко несправедлив е бил? Та нали в края на краищата това бяха само деца? Не бяха направили друго, освен да се оставят течението на събитията да ги завлече. Да, и това безпомощно девойче чакаше и заслужаваше разбиране като Шевкет.

— Добре, дъще, няма за какво да плачеш. Щом ти не го желаеш. Няма да го искаме и ние, толкоз. Ще видим, ще почакаме — каза Али Ръза бей с неочаквано ласкав глас.

Али Ръза бей подозираше, че от самото начало злото започна да иде от снаха му Ферхунде. Той бе убеден, че ако не беше тя, и семейството му, и децата му нямаше да са в това положение. Знаеше също, че тя е причината Шевкет да се окаже крадец, да попадне в затвора. Въпреки това, след влизането на сина му в затвора, той се стараеше да се държи с нея по-мило, отколкото преди. Понякога казваше на жена си:

— Миличка… Отнасяй се малко по-добре с Ферхунде. Снаха ни е все пак, поверена ни е от сина ни. Няма си никого освен нас… Състоянието й е печално. Всичко може да я засегне, да я огорчи. Нашият син я обича. Сега, когато той е безпомощен там, трябва да внимаваме да не възникне нещо между тях по наша вина.

В това отношение Хайрие беше безпрекословно съгласна с мъжа си.

Обаче имаше и друго — колкото двамата внимаваха да няма проблеми, толкова Ферхунде викаше и създаваше шум и врява за дреболии.

Младата жена, която преди уважаваше стария си свекър, сега демонстрираше явно незачитане. Сипеше най-безобразни обиди по негов адрес, както и за свекърва си. Случваше се по най-невъзпитан начин да им се подиграва. Когато Хайрие ханъм стигаше на предела на търпението си, Али Ръза бей я успокояваше:

— Стига, Хайрие ханъм… спокойно. Стискай зъби, изчакай да видим. Не мога да преценя целта й, но съм сигурен, че тази жена иска да създаде проблем. Ако отвориш уста и кажеш нещо, вината ще се стовари върху теб…