Решат Гюнтекин - Листопад

Когато момичетата се поотпуснеха или се засмиваха малко по-високо, тя започваше да им дава знаци с очи и вежди. Ужасяваше се от мисълта, че гуляите от миналото можеха да достигнат до ушите на Абдулвеххап бей.

Стигна дотам, че по едно време настояваше Неджля да излиза забрадена пред зет си.

Лейля намираше политиката на майка си правилна, засега играеше ролята на консервативно момиче, което не се блазни от разкош и веселия. Защо да се бърза?

Така или иначе щеше да се докопа до двайсет и пет години по-възрастния от нея мъж и щеше да го води за носа.

Предстоеше й дълъг живот, за да осъществи мечтаното щастие.

Абдулвеххап бей бе споменал, че като му дойде времето, ще запознае балдъзите си с богати и добри мъже като себе си. Затова Неджля и Айше се надпреварваха да му угодят и се въртяха трескаво около него, повтаряйки „батко“, „батко“.

Али Ръза бей бе готов да благодари дори на този дълъг арабин с камилски уши, избавил децата му от поредното бедствие. Но странно защо, този човек не му вдъхваше доверие, понякога се улавяше, че се съмнява в думите и действията му. От друга страна, обаче имаше огромна нужда да се хване за нещо, да повярва, и затова отдаваше тези съмнения на своята озлобеност: „Станал съм много лош… Извършвам грях към този човек, не съм справедлив.“ Освен това толкова бе зажаднял да чува понятия като „етика, добродетел, справедливост“, че от чиято и да е уста да излизаха, те щяха да погалят ухото му.

Абдулвеххап бей често водеше Лейля на разходки и надвечер я връщаше неминуемо с малък или голям пакет в ръце.

Особено едно черно кадифено манто бе докарало момичето едва ли не до полуда от радост. В присъствието на Абдулвеххап бей Лейля, макар и трудно, се овладяваше, но след като той си тръгнеше, тя започваше да прегръща наред майка си, баща си и сестрите си и дълго танцуваше в стаята. Докато тя, залепила буза на яката на мантото със затворени очи се въртеше, увлечена във вихъра на валса, звучащ от грамофона, Али Ръза бей неволно се бе просълзил. Наистина си бяха деца. По природа не бяха нито лоши, нито добри. Започнеше ли вятърът да духа отнейде, те се люшкаха като листа в посоката му, оставяха се да ги повлече. Дъщеря му, за която си мислеше, че няма как да влезе в пътя, ето че се промени при малко надежда и малко пари.

След като приключи танца си, Лейля застана пред Неджля, сложи покровителствено ръце на раменете й и безочливо рече:

— Когато получа кожух, ще ти го дам на тебе, Неджля, става ли?

Али Ръза бей видя как Неджля внезапно се отърси и с горчивина и гняв в очите погледна сестра си. В миг сърцето му се сви.

Значи Неджля завиждаше на сестра си. Старият човек, усмихвайки се на себе си, излезе от стаята. Мислеше си: „Господи, каква блажена мечта била човек да очаква щастието на децата си! Но не е възможно, дори само заради природата на човешката душа. Дори човек да е в състояние да направи всичките еднакво щастливи, все нещо ще засенчи отнякъде едно или друго… Тогава тутакси ще забравим щастливия. Ще чуваме гласа само на онова от децата си, което е в беда, и за него ще скърбим. Напразна била мечтата човек да очаква щастие от децата си.“

Заминаването на Лейля за Сирия наближаваше. Абдулвеххап бей изглеждаше много доволен от годеницата си. Само че един ден се скараха за дреболия. Виждайки стари познати в корабчето или на чаршията, Лейля се правеше, че не ги забелязва, и когато дочуеше, че говорят за това, никак не се влияеше. Веднъж по време на разходката в Чамлъджа се засякоха с група от осем-десет души, мъже и жени. Нямаше как да ги избегне. Принуди се да спре и да ги поздрави, да ги запознае с годеника си. Абдулвеххап бей обаче се ядоса много, започна да бълва обиди по неин адрес. Момичето не му остана длъжно, отговори му с твърд тон и се разделиха сърдити. Около седмица Абдулвеххап бей не се отби. Цялото семейство, най-вече Хайрие ханъм, бяха обхванати от ужас.

Накрая Али Ръза бей получи вест от годеника: Насред улицата Лейля се разговорила с неподходящи хора и след упрека му, понечила да ги защитава яростно. Не било допустимо мъжката му чест да понесе това. Та не било възможно той да вземе такава девойка за своя жена. Но от дълбокото си уважение към Али Ръза бей, ако и той е съгласен и склони, щял бил с радост да се ожени за малката му дъщеря Неджля!

Цяла седмица и Хайрие ханъм, и Али Ръза бей натриваха сол на главата на Лейля, че е засегнала и отпратила годеника си. Ала от получената вест от Абдулвеххап бей разбраха същността на проблема.