Решат Гюнтекин - Листопад

Съмненията, които измъчваха Али Ръза бей от време на време, се оправдаваха. Явно беше, че този човек, когото не бяха си на правили труда да проучат обстойно, не е стока. Вероятно беше Лейля, с която се движеше от два-три месеца, да му е омръзнала и сега да си точи зъбите за две години по-малката от нея Неджля, или да я намира за по-хубава. Напразно и несправедливо бяха обвинили Лейля. Момичето нямаше вина. Това бе повод да се отърве от Лейля и да се насочи към Неджля. При това прекалено примитивен, почти животински!

В къщата пламна война. Най-подобаващото в случая беше Али Ръза бей да изпрати по вестоносеца годежния пръстен и всичките подаръци. Старият човек нито миг не би се двоумил да го направи. Ала по същото време се случи нещо, което бе много по-потресаващо от самото предложение на Абдулвеххап бей.

Неджля, с неочаквана за възрастта й безцеремонност, без задръжки и свян се изправи и застана срещу баща си: „Какво правиш, татко… Да не си полудял? С какво право пречиш на късмета ми? Щом Абдулвеххап бей ме иска… ще ме дадеш на нейно място и готово…“

Али Ръза бей не можеше да проумее това безсрамие и си глътна езика. Лейля припадна. Само Хайрие ханъм, въпреки голямото си разочарование, се крепеше, и каза:

— Думите на Неджля не са съвсем неоснователни… Нека да помислим, Али Ръза бей.

Същата вечер в дома на Али Ръза бей се състоя дълго и бурно семейно съвещание. Той за нищо на света не даваше съгласието си за подобно бракосъчетание. Какво ли не можеше да се очаква от този човек, чиято първа крачка бе толкова безсрамна! На такъв нагъл мъж никой трезвомислещ не би поверил дори домашната си котка, камо ли дъщеря си…

Според Али Ръза бей уличните просяци с металните канчета бяха хиляди пъти по-добри от този безсрамник. Освен това евентуалният брак на Неджля с мъжа, който по този начин целеше да накаже сестра й, сам по себе си бе повече от грозен и мерзък. Хайрие ханъм до един оправдаваше доводите на мъжа си. Този Абдулвеххап бей наистина бе крайно неморален. Наистина човек би се замислил дори да си повери котката. Но какво да се прави, като времената не бяха за капризи. Децата им бяха в по-неизгодно положение от котките. Дългът към „Фонд сигурност“ си стоеше непокътнат. Не бе далеч моментът, когато къщата щеше да се обяви за продан и всички да останат на улицата. Отникъде нищо не можеха да очакват. Всеки зов за помощ би бил глас в пустиня. Според нея едва ли щеше да е разумно Али Ръза бей да отсече с едно „не“, без да обмисли внимателно ситуацията. Всъщност в крайна сметка последната дума принадлежеше на Неджля все пак и мнението на Али Ръза бей не бе най-решаващото.

Последната дума ли? Неджля, която безмълвно слушаше този спор, се усмихна несъзнателно, със спокойствието на човек, взел твърдо решение. Нима не бе изрекла последната си дума още на минутата, когато бе чула за предложението? Сега слушаше излишните разправии между майка си и баща си, както се слуша приказка, без да трепне, и току поглеждайки през прозореца вечерния мрак, вече кроеше планове за щастливи дни. Истина бе, че изгряваха много нови неща, преди да изгрее слънцето. Ако вчера не би и сънувала, че птицата на късмета литва от главата на сестра й и каца на нейната, сега вече беше друго. За нея днес съществуваше само един проблем, заслужаващ разнищване и обмисляне — да прави, да струва, но да не допусне сирийската птица на късмета да я изиграе като сестра й; здраво да я завърже!

Лейля бе потресена от постъпката на сестра си. Накрая не се стърпя и говорейки на баща си, започна да я обижда. Нямаше по-естествено поведение за човек, изгубил в един миг всичките си лелеяни мечти и надежди. Най-примитивната реакция и първо право на изпитващия силна болка човек, си оставаха крясъците. Лейля бе в правото си да крещи, а Неджля — да не чува, и тази вечер да е толерантна към всичко. Това едва ли бе от най-трудните компромиси. На победителите им е присъщо лесно и елегантно да изглеждат добри и милостиви. Обаче Неджля не само, че не сметна за нужно да замълчи, но си позволи и леко да се присмее на сестра си. Тогава Лейля съвсем полудя и в къщата се разяри истинска битка. Лейля крещеше като опитна свадлива жена:

— Кучка! Долна кучка! Ти завъртя главата на годеника ми, ти!

Неджля не се стряскаше, отговаряше й по същия начин:

— Да, направих го. А ти да си беше отваряла очите да го задържиш!

Хайрие ханъм се мъчеше да задържи разрошената Лейля, а Айше дърпаше Неджля да я изведе от стаята.