Решат Гюнтекин - Листопад

С това писмо Али Ръза бей даваше ясно да се разбере, че вратата му е затворена за Неджля. Обаче младата жена бе дотолкова объркана, че това оскърбление не я засягаше никак, и тя пращаше писмо след писмо с отчаян зов за помощ: „Моля да ме спасиш. Иначе ще се самоубия и ти ще си виновен.“

Това, че Неджля ще се самоубие, навярно бе празна заплаха. Но ако, не дай си Боже, не беше така?! От тези изнервени деца с размътена психика и променящо се през час настроение можеше да се очаква всичко.

Старият човек, като че в отговор на някакъв глас, който го безпокои непрекъснато, развълнувано и глухо промълви на себе си: „Разбрано, това е листопадът на децата ми… Но от петте и едно ли няма да бъде спасено?“

Веднъж един майор, приятел на Али Ръза бей от кафенето в Юскюдар, го дръпна настрани и рече:

— Али Ръза бей, брате. Искам да говоря по една много сериозна тема с вас. Дълго се колебах… Но понеже ви знам като човек с достойнство и чест…

Майорът, като забеляза, че старият човек пребледнява и трепери, млъкна. Подвоуми се отново за кратко, но продължи:

— Но виждам, че ви разтревожих.

Али Ръза бей веднага се окопити. Нямаше смисъл да стряска приятеля си с необмислени действия.

От предисловието бе сигурно, че онова, което му предстои да чуе, ще прониже сърцето му. Но каквото и да беше това, наложително бе да го научи.

Али Ръза бей със спокоен глас, доколкото можеше да го владее, каза:

— Не се притеснявайте. Аз съм издръжлив човек.

— Тогава ми обещайте, че няма да страдате?

— Не се е чуло да пламне огън и нищо да не изгори, но обещавам да се държа…

— Всъщност не е кой знае какво. Искам да споделя, да знаете, че… Добре би било да не пускате голямата си дъщеря да излиза нощем. Даже би било добро разрешение, ако известно време не се показва навън.

— Случило ли се е нещо?

— Нищо… Струва ми се, че не е правилно момичетата на тази възраст да се оставят без контрол…

— Моля, говорете направо. Вие сте чули нещо. Моля, кажете ми истината!

След повторно колебание майорът каза:

— Добре, ще ви кажа каквото знам. Преди седмица видях дъщеря ви да се качва в колата на един изискано облечен младеж. Не можах да повярвам на очите си… А преди три дни нашите деца споделиха и други неща. Силно се надявам, че е преувеличено, но…

Майорът очакваше Али Ръза бей да настоява да изреди тези „други неща“. Но старецът не бе в състояние да повдигне очи и да го погледне, камо ли да пита каквото и да било.

Отрони само: „И това доживях“. И се изправи.

Вървеше провлачено, проверявайки издатините на калдъръма с бастуна си, все едно наоколо внезапно бе настанал мрак. Продължаваше да нарежда с глас, който можеше да се чуе и от минувачите: „И това ли доживях? Гладувал съм, унижавали са ме. На всичко издържах стоически. Но безчестие не мога да понеса… Трябва да направя нещо, непременно!“

Щом съзря къщата си отдалеч, изведнъж му хрумна: „Майорът знаеше повече. Запуших устата на човечеца. Трябва да науча какво е, трябва да разбера всичко. Нужно е да знам повече, преди да предприема каквото и да било.“

Али Ръза бей тутакси се обърна и тръгна обратно. Притеснен, че може да изпусне приятеля си, почти тичешком слезе по надолнището. И стигна много навреме, защото, когато задъхан влезе в кафенето, видя, че майорът се приготвяше да става. Али Ръза бей се бе отърсил от срама и притеснението си, настоятелно го помоли да разкаже подробно всичко, каквото знае. Лейля близо два месеца била любовница на един женен адвокат с деца. Два пъти в седмицата се срещали на пристана на Юскюдар и отивали с кола до някакъв съмнителен дом в Хайдарпаша. Ако тези слухове били лъжа, то нека грехът да е за хората, които ги разпространяват. Но при все това историята се знаеше дори от децата.

Когато Али Ръза бей стигна дома си, нощта преваляше. Хайрие ханъм го посрещна с въпрос:

— Къде ли остана Лейля, все още я няма.

Старият човек се направи, че не му е до Лейля, сякаш беше капнал от умора и се свлече върху едно счупено канапенце до вратата. Не искаше да спомене нищо на Хайрие ханъм, преди да е разпитал лично дъщеря си. Нямаше й доверие.

Напълно бе възможно тя да е подочула нещо оттук-оттам и да го е скрила от него. А дори да не е това, страхувайки се от гнева на мъжа си, ще се втурне най-малкото да защитава Лейля или да й подава знаци с очи.

Седнал, Али Ръза бей обмисляше въпросите си към Лейля.

Хайрие ханъм и Айше приготвяха вечерята в кухнята.