Не мина много и от улицата се чу автомобил и забързани стъпки приближиха към къщата. Дворната врата се открехна. Лейля, внимавайки да не вдига шум, закрачи към осветената кухня. Когато забеляза, че баща й става от канапето, тихо изпищя:
— Ти ли си, татко. Изкара ми акъла!
Айше, която бе чула гласа на сестра си, излезе от кухнята с лампа в ръка. Зад нея със запретнати ръкави се показа и Хайрие ханъм.
Старата жена запита:
— Къде беше досега, Лейля? Умрях от притеснение…
— Бях с приятелка… Почакай да си поема дъх, де…
Вероятно Лейля все още не бе подготвила някаква правдоподобна лъжа. За да спечели време, помоли Айше за чаша вода и я изпи. Али Ръза бей стоеше прав до стълбището. Със спокоен, глух глас попита:
— Ти с автомобил ли се прибра?
Лейля се сконфузи за миг:
— Да, бях на гости у приятел — отговори тя.
Въпреки че не искаше дъщеря му да се усети веднага, Али Ръза бей не се стърпя:
— Кои са тези прелюбезни домакини, които връщат гостите си с автомобил до дома им… Я да чуем, кой е този приятел?
— Едва ли го познаваш…
Лейля продължи, като се обърна към майка си:
— Приятелката ми отиваше на шивачка в Хайдарпаша. Настоя да я придружа… Безплатен превоз, не можах да й откажа… Но малко закъсняхме…
Още като чу Хайдарпаша, Али Ръза бей забрави цялата си предпазливост:
— За пръв път ли отиваш там?
Момичето отговори учудено:
— Да.
— Мен ми се струва инак. На коя улица на Хайдарпаша е шивачката?
Лейля отново се обърна към баща си, мъчеше се да види лицето му в мрака, да надникне в очите му. Усетила бе, че старият подозира нещо. Обаче въпреки притеснения си вид на влизане, сега тя беше хладнокръвна и с оня фалцет на гласа си, който издаваше, когато целеше да притесни баща си, каза:
— Ама че си и ти, татко… Какви са тези въпроси, от Съдния ден ли са…
Нахалството й съвсем подлуди Али Ръза бей. Старият човек тръгна гневно срещу нея и започна яростно да изрежда всичко, каквото бе научил. Хайрие ханъм се втурна да го пресрещне:
— Али Ръза бей, съвземи се. Лъжа е, клеветят ни.
Ако и Лейля се бе защитила или поне замълчала, той все пак би се усъмнил. Лейля обаче се наметна с онова кадифено манто и също като онези актриси в ролята на дръзки испанки, с тела, загърнати в шалове на ресни, сложили ръце на бедрата си, извика:
— И какво, ако е така? Да бях се родила мъж, да не изпадам в това положение?
Пламъкът на лампата, която държеше Айше, осветяваше изкривената от ирония и присмехулна неприязън червисана уста и очертаните в черно очи на Лейля. И като я гледаше в тази светлина, на Али Ръза му идеше да я убие. Внезапно хвана бастуна и с неистов гняв го размаха:
— Изчезни! Напусни дома ми!
Лейля се сепна, тръгна с гръб към вратата и извика:
— Без друго няма да остана! Проклет да е домът ти!
Яростта бе изпълнила стария човек с чудовищна сила. Като вързопи изрита Хайрие ханъм и Айше, които се бяха вкопчили в ръцете и нозете му, и връхлетя върху Лейля. Тази атака бе толкова изненадваща, че ако момичето не бе успяло да избяга, то дори да не бъдеше убито, със сигурност щеше да е осакатено сериозно. Но изведнъж Али Ръза бей се сгромоляса на пода, бастунът изхвърча на две крачки от ръцете му.
Али Ръза бей бе получил лек инсулт. След онази нощ брадичката му остана изкривена настрана. Говореше завалено и малко, заекваше. Докато вървеше, личеше как левият му крак се провлачва. Но изглежда, той не забелязваше това. Болестта, която го измъчваше и довършваше, беше вътре, в душата му.
Мислеше си, че няма лице да излезе пред хората. В началото започна да прекарва времето си сам, затворен в малката стаичка. Отвън, досами прозореца му имаше един полусрутен зид. Старият човек цял ден наблюдаваше нежния зелен мъх и лишеи, поникнали сред пукнатините му и следеше как котките дебнат гущери между камъните. Другото му занимание се появи, съзерцавайки светлината, която към обед достигаше до средата на зида, а сетне бавно-бавно се извисяваше нагоре. Той се мъчеше да измисли слънчев часовник, действащ пак на принципа на отразяването, но нов.
След напускането на Лейля къщата съвсем бе опустяла. Хайрие ханъм, която незнайно как намираше сили в крехкото си тяло и от години се бе противопоставяла на всичко, каквото ги сполетеше, и от толкова време се бе крепяла, но след последната случка грохна и тя. Миеше чиниите веднъж на два дена, готвеше рядко, дори сресването на косата на Айше — всичко това й се струваше като досадни задължения. Старата бе като воин, завърнал се от дълга, кървава битка. Тепърва раните щяха да болят, тепърва безконечната умора щеше да я спохожда и не минаваше ден, в който в тялото й да не се обади нова болежка.
Читать дальше