Решат Гюнтекин - Листопад

Започна да предугажда, че причината за част от кавгите е самият той. А един ден чу ясно вика на Фикрет: „Само да съм ви чула още веднъж да споменете името на баща ми… Не бих се поколебала да съборя къщата върху главите ви!“

И без друго момичето имаше достатъчно проблеми тук, а сега и заради него да мърморят.

Същата вечер младата жена, както всяка вечер, откакто бе дошъл, се появи с юрган и дюшек на гърба си, да му постели. Старият рече:

— Фикрет, сърцето ми се къса, като гледам, че се трепеш и заради мен… Ала тази нощ е последната, дъще… Утре си тръгвам, ако ми позволиш…

Али Ръза бей съзнателно не се представяше като „гонен“ или „нежелан“, а с това „ако ми позволиш“. Фикрет остави юрганите и каза:

— Защо бързаш, тате?

— Не бързам, дъще, нали се видяхме достатъчно…

Фикрет се унесе за миг, сетне с тъжен израз изрече:

— Татко!

— Какво, дъще?

Сякаш младата жена бе решила да сподели нещо изключително важно. Но след кратко колебание се отказа, стори й се излишно:

— Значи утре те чака път? Поне си легни раничко. Лека нощ!

Когато тя излезе, старият човек се замисли: „Откъде ми е познато това нейно състояние, този тон?“ Не след дълго се сети.

Синът му Шевкет навремето на няколко пъти се бе държал точно по същия начин.

След като напусна Адапазаръ Али Ръза бей не се прибра у дома. Известно време обикаля като бездомниците — няколко дни тук, няколко там, после другаде. Като наближи зимата, се разболя; лявата му ръка, също и левият крак съвсем се парализираха. С помощта на един познат отпреди години бе настанен в болница. Но не остана задълго. Един ден Хайрие ханъм и Лейля пристигнаха с автомобил в болницата. Плачейки на глас, се хвърлиха на врата на Али Ръза бей.

— Татко, за нищо на света няма да те оставим тук — каза Лейля.

— Али Ръза бей, не се опъвай повече, ела, нека и аз реша какво да стане — примоли се Хайрие.

Тези молби започнаха да отпускат нервите му. Ала притеснението на Хайрие ханъм, че мъжът й ще се заинати, нямаше основание. Старостта и болестта бяха променили волята и нервите му, съпротивителните му сили бяха пресъхнали. Той никак не се учуди, че жена му и дъщеря му са облечени толкова изискано, а беше зает да се радва като дете, че ги вижда отново, и макар съвсем да заваляше, напоследък се мъчеше да им обясни нещо, плачеше без сълзи, сякаш хълцаше и от гърлото му се отронваха сухи хрипове.

Хайрие ханъм бе дала под наем къщата на улица „Долап“ и заедно с Айше се бе нанесла при Лейля в апартамента й в Таксим. Понеже адвокатът на Лейля се отбиваше едва веднъж седмично, и то ако успее да се измъкне от жена си, горкото момиче живееше сам — само с едно слугинче. Иначе положението на Лейля бе много добро. Богатият адвокат й даваше всеки месец около няколкостотин лири. Но детето бе толкова неопитно, че не успяваше да ги използва пълноценно.

Сега, слава Богу, майка й бе поела управлението на разходите и срещу единия сит стомах вършеше всичко като безупречна икономка.

В същия апартамент бяха приготвили една слънчева стая за Али Ръза бей с изглед към морето. При това спокойствие и добрата храна старият човек се възстанови бързо. Обикаляше из апартамента с бастуна си и без да обръща внимание на пелтеченето си, учеше папагала на Лейля да говори.

Понякога дори се присъединяваше към увеселенията, които адвокатът от време на време организираше в чест на някой свой приятел, като току отиваше в модерната кухня да помага на Хайрие ханъм, която приготвяше пикантни мезета, или току се впускаше с вече петнайсетгодишната Айше да сервира питиетата. След настоятелните покани на гостите се случваше дори да имитира някакъв танц с дамите и така да развесели цялата компания.

Когато се отегчаваше в апартамента, го обличаха в елегантни дрехи и го извеждаха на разходка с кола на чист въздух.

В такива дни Али Ръза бей бе радостен като дете в празнични дрехи, качило се в празнична люлка. Само се молеше понякога сред тълпата на улицата да не се окаже очи в очи с някой стар приятел от кафенетата…

© 1939 Решат Нури Гюнтекин

© Кадрие Джесур, превод от турски

© Хюсеин Мевсим, превод от турски

Reşat Nuri Güntekin

Yaprak Dökümü, 1939

Сканиране: noisy, 2010

Разпознаване и редакция: didikot, 2010

Издание:

Решат Нури Гюнтекин. Листопад

Художествено оформление: Огнян Илиев

Редактор: Гергана Рачева

ISBN 978–954–783–113–1

София, 2010

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15595]