Решат Гюнтекин - Листопад

Дългоочакваният ден на разправа настъпи. На входната врата се струпаха яростни кредитори, всеки божи ден от съда се сипеха призовки.

За да не се засече с онези, на които дължеше пари, Шевкет в ранни зори хукваше из улиците и се прибираше късно вечерта. Раздорите кавги у дома бяха приключили, всеки един бе зает с мисли за спасяване на собствената си кожа. Безочието бе стигнало дотам, че понякога се чуваше как някой се провиква, че нещо му е откраднато.

Крясъците на Ферхунде бяха стигнали краен предел. Само да се раздразни от нещо, тутакси се развикваше на всеки, който му попадне, не дай си Боже някой да й отвърне — тя съвсем побесняваше, крещейки: „Как попаднах сред вас, просяци? Хем ядете хляба на мъжа ми, хем ми се опълчвате. Без вас, двамата с него бихме живели по мед и масло!“, и се тръшкаше, мяташе се.

В такива моменти Али Ръза бей си запушваше ушите и се втурваше на улицата. А Хайрие ханъм, плачейки на глас, отиваше ту при едното, ту при другото от децата отново, за да ги помири.

По време на всяка разправия къщата се тресеше, все едно ще се срути. Ту Ферхунде си стягаше багажа за заминаване, ту Лейля със закани се отправяше към вратата, викайки: „Ако съвсем няма къде да отида, ще започна работа като слугиня или сервитьорка в някой ресторант.“

Въпреки случващото се обаче, може би трескавите лутания на Хайрие ханъм, може би стенанията и молбите на малката Айше, а може би освобождаването на нервите и отпускането след отприщване на цялото безочие, даваха резултат и всеки път разправиите се уталожваха: със сълзи, целувки и прегръщания се установяваше примирие.

Хайрие ханъм, която в доброто старо време бе все нещо болнава, сега проявяваше удивителни съпротивителни сили. Въпреки че къщната работа изцяло бе стоварена върху нейните рамене и крехкото й тяло като че ли всеки момент щеше да се превие под този товар, тя проявяваше изключителна издръжливост срещу всякакви бедствия.

Напоследък с една бохча в ръка, тя всеки ден пътуваше за чаршията на Юскюдар. Разбираше се, че продава част от домашните вещи и се прибираше къде със закупена храна, къде с пет-десет гроша, с които да затвори устата на най-настойчивия кредитор.

Али Ръза бей от време на време получаваше кратки писма от Фикрет. От тях той научаваше не толкова за щастието на дъщеря си, колкото, че е жива и здрава. Това успокояваше донякъде стария човек. Но Фикрет преди три-четири месеца бе имала неблагоразумието да сподели: „Тук, за съжаление, се чуват лоши неща за нашия дом. Принуждавам се от срам пред съпруга ми да скрия в шепи лицето си. Не е ли време да се сложи точка на този безпорядък?“

Фикрет бе права. Възможно бе дори това писмо да е писано под натиска на мъжа й. Но и така да беше, този упрек бе огорчил дълбоко Али Ръза бей, и той беше написал: „Всеки отговаря сам за постъпките си. Какво ли пък е останало от връзката ни, че си се притеснила да не се опетни името ти? Отвреме навреме ни радваш с писмата си. Ако и това ти тежи, ти си знаеш, не пиши.“

Али Ръза бей съжаляваше за това писмо, написано и изпратено в миг на яростен гняв. Но каква полза, станалото — станало. Оттогава нито Фикрет се обаждаше на баща си, нито Али Ръза бей бе склонен да й пише.

Един ден, когато нуждата от пари съвсем се изостри, Хайрие ханъм сконфузено и примирено застана пред Али Ръза бей:

— Али Ръза бей… Обсадени сме от кредиторите… На Шевкет повече не можем да разчитаме. Децата са гладни… Напиши няколко реда на Фикрет… Обясни й в какво положение сме… Нали ни е дете, ще ни разбере… Ще й се издължим, като се опаричим. А ако не можем, пак ще ни разберат, едва ли ще загубят много. Нали зетят бил заможен.

Хайрие ханъм се надяваше, че мъжът й ще се съгласи, въпреки че отначало щеше да се възпротиви, предполагаше тя. Обаче Али Ръза бей изведнъж се разгорещи, разярен се нахвърли върху жена си, сякаш щеше да я разкъса, и се разкрещя:

— Да не съм те чул никога повече да си споменала за тях. Ще те удуша, да знаеш! Едно дете се избави що-годе и него ли искаш да опропастиш? Ще протегнем ръка като просяци, тъй ли, после и Фикрет да не може да повдигне очи от срам? Да не съм те чул да произнасяш името й! Ще те удуша!…

Старият човек бе побеснял от гняв, Хайрие ханъм се изплаши и повече не спомена нищо за дъщеря си.

През първата седмица на февруари две нощи подред Шевкет не се бе прибрал у дома. Ферхунде от седмица бе сърдита на мъжа си: „Прави ми го на инат. Ще види той! Ако и утре не си дойде, ще види как си тръгвам от тази къща.“ — си мислеше тя и се надуваше.