Решат Гюнтекин - Чучулигата

— Не ми го казвате, но аз знам. Такива като мен ли биват момичетата? Момичето трябва да бъде високо, русокосо, със сини очи… — отговорих аз тъжно.

Изглежда, че старецът на времето е бил малко разпуснат.

— Ех, бедно мое дете — каза той със странен поглед и променен глас. — Вие още сте на такава възраст, че не разбирате какво нещо е красотата и не цените себе си… Както и да е… Я да видим как се казвате?

— Чучулигата.

— Това име пък какво е?

— Извинете, така ми викат в училище. В действителност съм Фериде. И името ми е едно такова валчесто и грубо като мене.

— Фериде ханъм, уверявам ви, че името ви е хубаво като самата вас… Де да бях намерил такава снаха за сина си…

Не знам защо, но ми се искаше да бъбря с този човек, който имаше изискани маниери и приятен глас.

— В такъв случай ще мога и него да замерям с череши — казах аз.

— Разбира се… Разбира се… Без съмнение…

— А сега ще ми разрешите да ви дам няколко череши. Трябва да ги приемете непременно, за да докажете, че сте ми простили. Една минутка…

И започнах да се катеря по клоните като катеричка.

— Боже мой, клоните пукат… Ще стана причина да паднете, Фериде ханъм… — викаше старецът, закрил лицето си с ръце.

Не обръщах внимание на тревогата му и си бъбрех:

— Бъдете спокоен… Свикнала съм да падам. Ако бяхте по-наблизо, щяхте да видите един белег от рана на слепоочието ми… Един белег, който допълва красотата ми…

— Ах, дъще, ще паднете!

— Готово, господине, готово. Само че как да ви ги дам? Намислих, господине, и това намислих.

Извадих кърпата от джоба на престилката си и завързах черешите в нея:

— Бъдете спокоен, кърпата не е употребявана. Съвсем чиста е. Сега ви моля да я уловите, преди да падне на земята. Едно… две… три…

Старият съсед хвана черешите с неочаквана ловкост.

— Много благодаря, дъще! — каза той. — Само че как ще мога сега да ви върна кърпата?

— Няма нужда. Приемете я като подарък от мене!

— Как така?

— Защо?… Знаете ли какво? След няколко дни ще се върна в пансиона. В нашето училище е прието момичетата да флиртуват през ваканцията с младежи и после, когато започнат занятията, да си разказват приключенията една на друга. Досега не ми се е случвало такова нещо и се чувствам неудобно пред тях. Не се осмеляват да ми го кажат в лицето, но положително зад гърба ми се подиграват с мен… Сега намислих нещо. Когато се върна в пансиона, ще ходя с наведена глава, ще се правя на замислена и ще се усмихвам тъжно, като че ли крия някоя голяма тайна. „Какво ти е, Чучулиго?“ — ще кажат те. „Нищо… Какво може да ми е?“ — ще отговоря без желание. Те няма да ми повярват, ще продължават да настояват. „Добре, но се закълнете, че няма да обадите на никого“ — ще река аз тогава и ще им разкажа една лъжа.

— Каква лъжа?

— Запознанството ми с вас ще улесни тази лъжа… „През стената флиртувах с един висок рус мъж“ — ще кажа. Естествено не мога да кажа, че е бил с бели коси… Впрочем, изглежда, че на младини вие сте били рус… Добре познавам другарките си. „Какво си говорихте?“ — ще попитат те. „Каза ми, че съм красива“ — ще се закълна аз. Не е уместно да им кажа, че съм ви дала череши в кърпа. Ще кажа, че съм ви подарила роза. Впрочем не. Не може да се подарява роза, увита в кърпа. Ще кажа, че съм подарила кърпа и толкоз…

Докато само преди малко бяхме на косъм от скарването, сега със стария съсед весело се смеехме и си махахме с ръце при раздялата.

През същото лято все поради тази ми страст към катеренето по дърветата ми се случи още една история.

Беше лунна августовска нощ. Във вилата бяха дошли много гости. Между тях беше и Нериман — вдовица на двадесет и пет години, която рядко ни удостояваше с честта да ни гостува, и идването й във вилата представляваше събитие.

Като се започне от лелите ми, които не харесваха никого на този свят освен себе си, и се стигне чак до простичките слугини, всички бяха във възторг от тази жена.

Съпругът на Нериман, когото според слуховете тя много обичала, беше починал преди година. Затова тя ходеше винаги в черно. Но имам чувството, че ако черното не бе подхождало тъй много на тази руса жена, траурът не би продължил и всички тези черни дрехи биха отишли накуп в боклука.

Нериман се е опитвала да спечели и мен, като ме е милвала, тъй както се милват кучета и котки. Не ми е ясно защо, но не можах да я обикна. Отношенията ни с нея не бяха сърдечни. Винаги посрещах хладно проявите на внимание от нейна страна.