Решат Гюнтекин - Чучулигата

— Какво има, Мишел, плачеш ли? Защо?

Мишел закри с ръце измокреното си от сълзи лице. Вместо нея отговорих аз.

— Мишел плаче, защото е развълнувана от поражението на картагенците.

Класът се заля от смях.

С една дума, моите съученички с право ме бяха изолирали. Но не беше приятно да се живее настрана от всички, да се отнасят към мен като към лекомислено момиче, след като бях вече на прилична възраст.

Наближавах петнадесетте — възраст, на която майките ни са облекли булчински рокли, а бабите ни разтревожени, че ще останат стари моми, са тичали при кладенеца на щастието в Еюб 9 9 Еюб — район в Истанбул, където се намира гробът на Ебу Еюб Ансари, сподвижник на Мохамед. .

На ръст не бях много висока. Но въпреки моята буйност, тялото ми се развиваше хармонично, лицето ми сияеше и гаснеше със странни цветове и светлини.

Нашият „брадат чичо“ от време на време ме хващаше за ръцете, теглеше ме към прозореца, доближаваше лицето ми до своето и ме гледаше съвсем отблизо с късогледите си очи.

— Какъв тен, какъв цвят имаш, дъще… Също като перкалска басма. Нито ще избледнее, нито ще остарее! — казваше той.

Хайде де. Такива ли биват момичетата? Тялото ми беше като пумпал, лицето ми — като рисувано с четка… Когато се оглеждах в огледалото, сякаш виждах някоя кукла във витрините на Бонмарше, подигравах се със себе си, плезех език и кривях очи.

От ваканциите най-обичам великденската. Когато пристигах в Козятаъ, за да прекарам там тези две седмици, черешите биваха узрели, а черешовите дървета, наредени от край до край на другата страна на градината, която гледаше към шосето — отрупани с плодове.

Много обичах черешите. През тези петнадесет дни се хранех като врабчетата почти само с череши и не се връщах в училище, докато не съм изяла и последните череши, останали по върховете на най-високите клони.

Веднъж привечер пак бях на върха на едно дърво. Ядях череши и се забавлявах, като стрелках с костилки.

За беда една от тях удари носа на един възрастен съсед, който минаваше по пътя.

Той отначало не разбра какво стана и започна да се оглежда с недоумение, без да се сети да вдигне глава към дървото.

Ако не бях се обадила, ако не бях мръднала от мястото си, може би той въобще нямаше да ме види и щеше да продължи пътя си, мислейки, че костилката е изпусната случайно от някоя нахална птица, прехвръкнала над главата му. Но не можах да се въздържа и прихнах да се смея, въпреки че бях много уплашена и засрамена.

Като видя една оформена вече девойка да се смее безочливо, възседнала като кон големия клон, човекът кипна.

— Браво, госпожице, браво, дъще — извика той, като мърдаше гневно вежди. — Не ви прилича на възрастта. Станали сте мома за женене, а…

В тази минута ми се искаше да потъна в земята. Бедната ми „перкалска басма“ кой знае как беше променила цветовете си. Въпреки че ме грозеше опасността да падна от дървото, положих ръце на гърди върху ученическата си блуза и наведох глава.

— Извинете, господине — рекох аз. — Кълна ви се, че това е чиста случайност… По-точно — невнимание…

Тази невинна поза бе същата, която сестрите и набожните ученички заемаха в пансиона, когато заставаха да се молят на Дева Мария и Исус Христос. Въздействието й е изпитвано много пъти. Щом векове наред този жест е трогвал дори светата майка и нейния божествен син, по всяка вероятност щеше да трогне и този старец.

Не се излъгах в предположението си. Моето лицемерно разкаяние и треперещият ми глас повлияха на съседа, който омекна и сметна за нужно да ми каже нещо хубаво.

— Не смятате ли, че подобно невнимание може да навреди на една млада госпожица на вашата възраст? — рече той.

— Защо, господине? — попитах аз с широко отворени очи, макар че разбрах прекрасно неговия намек.

Заслонил с ръка лицето си от слънцето, старецът ме гледаше внимателно и се усмихваше.

— Мога например да се разколебая, ако стане дума да те взема за снаха.

Аз на свой ред също се усмихнах:

— В това отношение съм застрахована, господине. И кротка да съм, пак няма да ме вземете.

— Откъде знаете?

— Знам, защото имам недостатък, който е много по-голям от катеренето по дърветата и стрелкането с черешови костилки… Не съм богата, а както чувам, бедните момичета не са на почит… Освен това не съм и хубава. Ако ме питате, този недостатък е по-голям и от бедността.

Тези думи развеселиха още повече стареца.

— Вие грозна ли сте? — рече той.