Решат Гюнтекин - Чучулигата

Най-после гласовете млъкнаха. Нериман тръгна с леки стъпки към оградата, като стъпваше на пръсти и се понадигаше, сякаш искаше да види нещо в съседния двор.

Разбира се, тя беше обърната с гръб към Кямран, който, изглежда, не знаеше какво да предприеме по-нататък…

После видях как братовчед ми неочаквано тръгна към нея с вдигнати ръце… Сърцето ми заби по-силно. „Най-после се вразуми. Сега ще лепне една хубава плесница на тази лоша жена“, помислих си аз. Ако Кямран беше направил това, щях да се хвърля с плач от дървото и щях да се помиря с него до края на живота си. Но това говедо не го направи. С неочаквана за неговите слаби бели момински ръце сила той грабна Нериман за раменете, а после — за китките на ръцете. Започнаха да се боричкат, прегърнати и задъхани. В светлината на лунните лъчи, които проникваха през листата на чинара, аз видях как косите им се оплетоха.

Какъв срам, господи, какъв позор! Цялото ми тяло се тресеше. Докато преди малко бях решила да им скроя хубав номер, сега примирах от страх да не ме усетят. Колко много ми се искаше в този миг да се превърна в птица, да литна през клоните на дървото към небето и да изчезна горе, в царството на луната, за да не видя никога вече лицата на хората от този свят!

Макар че стисках устните си с пръсти, от устата ми се изтръгна вик, струва ми се, стон. Но щом ме чуха долу, започнах да се смея. Да бяхте видели само как тези безсъвестници се объркаха в същия миг!

Щастливата вдовица, която преди малко вървеше като лунен лъч, без да докосва земята с нозе, сега бягаше с все сила, като се блъскаше в дърветата и се препъваше.

Отначало братовчед ми реши да я последва, но след като бяга известно време, той се спря, съобрази нещо и гузно тръгна назад.

Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа да се смея. Кямран започна да обикаля коварно под дървото като лисицата от известната басня за гарвана и лисицата.

— Фериде, детето ми, може ли да слезеш малко долу? — каза най-после той, като преодоля срама и стеснението си.

Престанах да се смея и попитах със сериозен тон:

— Защо?

— Искам да говоря с теб.

— Нямам какво да говоря с вас. Не ме безпокойте.

— Фериде, остави шегите!

— Шегите ли? Нищо подобно.

— Вече прекаляваш… Ако не искаш да слезеш долу, аз мога да се кача на дървото.

Да се смееш, или да плачеш? Моят нежен и разглезен братовчед, който се плаши, когато види пред себе си малка локвичка и оглежда по три-четири пъти ту водата, ту обувките си, който преди да седне на стола, хваща с пръсти крачолите на панталона над коленете и ги подръпва нагоре, сега се заканва да се качи на дървото! Как да не се смея?

Но тази вечер той наистина се беше озверил. Хвана се за един от най-близките клони, метна се на дървото и се приготви да продължи нагоре…

Щях да полудея при мисълта, че мога да се окажа лице в лице с него тази вечер, на това дърво. Това би било цяло нещастие. Ако видя отблизо погледа на неговите змийски очи, ще се сбием като две хищни птици между клоните на дървото. Бих му извадила очите и бих го хвърлила долу. Той, или аз.

Но не знам защо реших, че не е правилно да взема такова безумно решение.

— Спрете там! — заповядах строго аз, като станах от мястото си.

Той не ми обърна внимание и дори не отговори. Като се изправи на клона, върху който се беше покатерил, започна да се оглежда нагоре.

— Стойте — казах аз, — иначе ще стане лошо. Вие знаете, че аз съм Чучулигата. Дърветата се моето царство. Не ще позволя чужд крак да стъпи тук.

— Какви са тези странни думи, Фериде?

Наистина странни думи!

Бях принудена да премина към шеговит тон.

— Знаете, че ви уважавам — казах аз, като се приготвих да се изкача по-нагоре, ако той реши да тръгне към мен. — Ще ми бъде много мъчно, ако се наложи да ви търкулна долу. Тогава изведнъж ще измените тона, с който преди малко декламирахте стихчета, и ще започнете да викате: „Помощ, помощ, помощ.“ Ще бъде много трагично.

Имитирах неговия глас и се заливах от смях.

— Сега ще видим!

Страхът го беше направил смел и ловък. Без да обръща внимание на моята заплаха, той продължаваше да се катери по клоните под мен.

Сякаш бяхме започнали да играем на гоненица върху това дърво. Колкото повече приближаваше той, толкова по-нагоре се изкачвах аз. Но клоните ставаха все по-тънки и по-тънки. По някое време ми хрумна да скоча върху оградата и да избягам. Но имаше вероятност да не мога да избягам, да си счупя ръка или крак. Тогава ще вика за помощ не братовчед ми, а аз.