Решат Гюнтекин - Чучулигата

Въпреки хладината, която продължава и до днес, държа да призная, че тази Нериман беше дяволски красива. Онова, което не можех да понасям в нея, беше прекалената й кокетност. Когато се намираше в женска компания, тя беше горе-долу поносима. Но щом се появеше някой мъж, лицето й се преобразяваше, гласът й, смехът й, погледът й се променяха. С една дума, тя беше много по-напред от ония мои съученички, които си вършеха работата мълчаливо и тайно.

„За мен вече няма живот“, казваше тази жена винаги когато ставаше дума за нейния съпруг, и така играеше ролята на привидно измъчена, че ме подлудяваше. Аз много се дразнех и си казвах: „Дано излезе насреща ти някой по-солиден мъж, тогава ще те видим.“

В нашата вила нямаше нито една връстница на Нериман. Не е уместно, разбира се, да смятаме в това число флегматичната Неджмие. Лелите ми бяха възрастни жени с побелели коси. Те нямаха други теми за разговор освен сплетните, с които се занимаваха от време на време по адрес на този или онзи.

Като че ли бях предчувствала кое привлича Нериман във вилата. Тя май беше харесала моя глупав братовчед. За да се омъжи за него ли? Не вярвам. Намерението на една почти тридесетгодишна вдовица да се омъжи за двадесетгодишен младеж би предизвикало истински скандал. Впрочем дори тя да би се решила на такъв скандал, моите хитри лели нямаше да позволят рожбата им да попадне в ноктите на такъв ястреб.

Тогава? Щастливата вдовица искаше да се разтуши, да се поразвлече с моя братовчед, докато й се усмихне щастието, докато си намери нов съпруг, който да й осигури охолен живот и да удовлетворява нейните прищевки.

Нарекох Кямран глупав, но бях много ядосана…

В действителност той беше потаен жълт скорпион, и то от тези, които се промъкват незабелязано и хапят жестоко. Когато разговаряше с Нериман, се мъчеше да не се издава, но можеше ли да скрие това от мен?

Когато играех с децата, когато скачах на въже или когато, легнала на земята, си гледах на карти, всъщност наблюдавах двамата.

Братовчед ми си шушукаше толкова отблизо с нея, че аха, аха да падне в устата й. Като си давах вид, че не забелязвам нищо, от време на време минавах покрай тях… Те веднага понижаваха глас или променяха темата на разговор. „Нека правят, каквото си искат, защо те интересува?“ — ще кажете вие. Защо ме интересува? Макар да ми е враг, Кямран е мой братовчед. Мога ли да го оставя да бъде покварен от някаква жена, дошла не знам откъде си?…

За какво разказвах?… Да. Беше лунна августовска нощ. Гостите, събрани на голяма група, седяха на верандата пред вилата под светлината на една петромаксова лампа, която в случая беше съвсем излишна. Разговаряха и се смееха.

Звънкият и нагласен сякаш по ноти смях на Нериман действаше на нервите ми и аз се уединих в един кът на градината под сянката на дърветата.

На другия край имаше стар чинар, част от клоните на който се бяха надвесили над съседния двор. Обичах величествения вид на това дърво, макар че плодовете му не струваха нищо. Често се катерех по него, пристъпях или седях върху грамадните му широки клони, по които можеше да се върви съвсем безопасно като върху диван.

Така направих и онази вечер. Качих се на един доста висок клон и седнах.

След малко дочух леки стъпки, а после глух смях.

Напрегнах зрението си и наострих уши. Какво мислите, че видях? Към мен идваха моят братовчед и щастливата вдовица.

Цялата бях напрегната като рибар, който очаква рибата, която ще се закачи на въдицата. Примирах от страх, да не вдигна шум от мястото, на което бях седнала. Напразен страх!

Те бяха толкова погълнати от себе си, че и тъпан да биех, пак нямаше да чуят. Нериман вървеше напред. Братовчед ми я следваше на четири-пет крачки като чер роб. Не можеха да минат през оградата, за да продължат пътя си, и останаха под дървото, на което се намирах.

Елате, пиленца, елате, агънца… След малко ще видим… Ще направя всичко възможно тази хубава лунна нощ да остави един незаличим спомен за вас.

Тъкмо в това време засвири един щурец. Щях да полудея. Не можах да чуя речта, която моят братовчед дръпна пред щастливата вдовица. Просто ми идваше да викна: „Нещастнико, от какво се страхуваш? Тук няма жива душа. Говори по-високо!“

От речта му до мен долитаха само няколко думи: „Нериман… мила… ангел мой…“ Разтреперих се като лист. Страхувах се, че ще падна или най-малко ще размърдам листата и ще вдигна шум. От време на време чувах и някоя друга дума от Нериман: „Моля ви се… Кямран бей… моля ви се…“