Решат Гюнтекин - Чучулигата

— Защо се смееш? — попита ме братовчедът.

— Просто се сетих за нещо.

— Какво е то?

— Не казвам.

— Я не ме будалкай. Знам, че имаш редки зъби… Рано или късно ще изплюеш камъчето.

— Ще ти кажа, но няма да се сърдиш… Докато разговаряше с дамите за модата, си мислех, че си създаден погрешно… Трябвало е да бъдеш момиче, но не на тази възраст, а на тринадесет-четиринадесет години…

— Е, и?

— А аз, която изпонадупчих пръстите си, докато зашия педя местенце, би трябвало да бъда мъж, но най-малко на двадесет-двадесет и две години…

— Е, и?

— Ами… По волята на аллаха и със съгласието на пророка бих те взела, и…

Стаята гръмна от смях. Вдигнах глава и видях, че всички погледи бяха насочени към мен.

Една от гостенките направи неуместна шега:

— Но това може да стане и сега, Фериде!

— Как? — хванах се глупаво аз, питайки с широко отворени и недоумяващи очи.

— Така… Като се омъжиш за Кямран… Той ще се грижи за твоя тоалет, ще кърпи, а ти ще вършиш мъжката работа…

Ядосах се и станах от мястото си, но се сърдех повече на себе си. Бях си го изпросила. Никога не бях прекалявала с глупости, но този път вниманието ми, изглежда, е било заангажирано от това дяволско шиене.

Въпреки това пак не им останах длъжна. Виновна, но нагла.

— Може — казах, — но струва ми се, че няма да е честно спрямо Кямран бей. Ако не дай боже се скараме за нещо, какво ще стане с него? Мисля, че не е забравил още камъка, който падна върху крака му…

Отправих се към стаята си сред общия смях с печално-сериозно лице. Но на вратата се обърнах и добавих:

— Май попрекалих, това е много неприлично за едно четиринадесетгодишно момиче, не ми обръщайте внимание.

Качих се в стаята си, като тропах по дървените стъпала и блъсках вратите. Хвърлих се като гумена топка на леглото. Долу продължаваха да се смеят. Кой знае, може би се подиграваха с мен. Не, няма да им остана длъжна.

Не, че имах възражения да се омъжа за Кямран. Възрастта ни от ден на ден напредваше и възможността да се караме все повече намаляваше. Не оставаше друг изход, освен да се оженим, за да можем поне веднъж да се хванем за косите и да му отмъстя.

След лятната ваканция известно време нашето училище вреше и кипеше. Вълнението стихваше едва в навечерието на изпитите за срока.

Причината за това бе следната: онези от моите съученички, които бяха католички, след навършване на тринадесет-четиринадесетгодишна възраст вземаха първото си причастие на Великден през пролетта. Облечени в бели копринени рокли, дълги до земята, покрити с тюл, те се обричаха на Христа.

Прекрасен е този обред на обричането, който се извършваше в църквата, под светлината на свещите, под звуците на органа, изпълняващ религиозни химни, сред дима и тежкия аромат на тамян и алое, примесен с аромата на пролетните цветя, пръснати навсякъде. Но жалко, че моите неверни дружки веднага след това, още в дните на ваканцията, която следва непосредствено след обричането, лъжеха своя избраник, изменяха на бледоликия и синеок Христос с първия мъж, който се изпречеше пред тях, а дори и с няколко мъже.

При започване на училището те донасяха скрити в куфарите си разни писма, снимки, цветя за спомен и още какви ли не други неща.

Знаех за какво разговаряха те, когато се разхождаха в градината по две, по три, хванати под ръка. Не беше трудно да се отгатне, че под цветните и позлатени картички с лика на Христа и разни ангелчета, подарени на най-невинните и набожни девойки, се криеха снимки на младежи. Не убягваше от погледа, когато някое момиче, усамотено в някой ъгъл на градината, шепне на ухото на приятелката си история с толкова тих глас, че да не бъде чута дори и от мушиците, които хвърчат наоколо.

През този сезон момичетата се разделяха на групи по две, по три и се вкопчваха една в друга.

Едничка аз останах сама както в градината, така и в клас. Всяка от моите съученички мълчеше пред мен като амфора и криеше своите тайни. Те се пазеха повече от мен, отколкото от сестрите, защото бях бъбрива, бързо изплювах камъчето, както казваше „брадатият чичо“. Щом научех, че някое момиче е разменило най-невинно през оградата на двора цвете за спомен с някое съседско момче, съобщавах това на всеослушание в градината. Бях фанатизирана противничка на такива неща.

Една зимна вечер учехме в занималнята. Една прилежна ученичка на име Мишел бе взела разрешение от сестрата да седне на последния чин със своята тъпичка другарка, за да й разкаже урока по римска история. В тихата занималия изведнъж се разнесе плач. Сестрата вдигна глава и каза: