Решат Гюнтекин - Чучулигата

Разбрах. Исках да кажа нещо, но моят език се беше схванал както на сестрата директорка. Обърнах главата си и погледнах през отворения прозорец към отсрещните дървета. По върховете им, огрени от слънцето, прехвръкваха лястовици.

Изведнъж и аз се оживих като тях:

— Разбрах, ма сьор, не се измъчвайте. Какво да се прави? Един ден всички ние…

Този път сестрата директорка притисна главата ми към гърдите си и дълго ме държа така.

След малко пристигнаха лелите ми, въпреки че не беше приемен ден. Те поискаха разрешение да ме отведат в къщи, но аз не се съгласих. Казах, че скоро ще започнат изпитите. Обаче наближаващите изпити не ми попречиха да буйствам този ден много повече, отколкото всеки друг път. Резултатът беше, че на вечерните занимания вдигнах висока температура, дремех като мързеливките, опряла ръце на чина, и отидох да си легна, без да вечерям.

На другата сутрин, когато се събудих, бях пак предишната Чучулига.

Летните ваканции прекарвах в Козятаъ във вилата на леля Бесиме.

Тукашните деца не бяха подходящи за моята компания. Неджмие, дъщерята на леля Бесиме, беше мълчаливо и болнаво момиче, което не се отделяше от полите на майка си. Тя почти с нищо не се различаваше от по-големия си брат Кямран.

За мое щастие наоколо имаше деца на преселници. Аз ги събирах в градината, повеждах дружината и буйствах чак до вечерта.

По някое време моите приятели бяха станали нежелани и градинарят на вилата бе получил заповед да ги гони.

За щастие децата не бяха придирчиви и не обърнаха внимание на обидата. Те ми помагаха да бягам от вилата. С часове скитахме из полето и крадяхме плодове, като прескачахме оградите на градините.

На смрачаване, когато се прибирах в къщи със загоряло от слънцето лице и се мъчех да прикривам с разранени ръце скъсаните места по роклята си, леля ми започваше да скубе косите си. Тя ми сочеше за пример Неджмие, с бухналата лъскава коса, която се прозяваше от време на време, като разтваряше розовата си устица и много приличаше на глупава и ленива ванска котка 8 8 Ванска котка — вид котки, които носят името си от турския град Ван. . Освен това при всеки удобен случай ми набиваха в главата да бъда послушна, ученолюбива, внимателна, възпитана и още какви ли не качества, които притежавал Кямран.

Неджмие както и да е. В края на краищата тя беше една мека, топла пепеляшка, израснала на коленете на майка си. И без това в душата си приемам, че момичетата трябва да бъдат тъкмо такива.

Но какво ставаше с Кямран, този голям вече мъж, който отиваше към двадесетте, над тънките изписани устни на когото бяха наболи тънки мустачки? Този момък със своите бели велурени обувки и копринени чорапи, обути на мъничките му като на момиченце крака, със своето крехко тяло, което при вървеж се клатеше като вейка, със своята дълга бяла шия в отворената яка на копринената му риза, приличаше повече на девойче, отколкото на момък, и много ме дразнеше.

Просто излизах от кожата си, когато нашите роднини и съседи при всеки повод превъзнасяха неговите достойнства.

Колко пъти съм го блъскала, преструвайки се, че съм се подхлъзнала при бягане, колко пъти съм късала книгите му, колко пъти съм търсила повод да се спречкаме за дребни неща! Хей, човече божи, няма ли някой ден да се посъживиш малко, да се ядосаш, да възразиш за нещо, за да се хвърля като котка на врата ти, да те повъргалям в праха, да поскубя косите ти, да бръкна с пръсти в зелените ти змийски очи?

Треперех от ненавист и удоволствие, когато си спомнех деня, в който пуснах камъка върху крака му и го накарах да се гърчи от болка. Но той се смяташе вече зрял мъж, гледаше ме отвисоко и ми казваше с ехидна усмивка:

— Докога тези детинщини, Фериде?

„А ти докога ще бъдеш такъв мухльо, докога ще се кумриш и кокетничиш като мома пред съгледвачи?“

Тези думи, разбира се, не можех да му кажа за нищо на света… Годините ми, слава богу, бяха вече тринадесет-четиринадесет. Едно момиче на тази възраст не бива да задява повече един младеж, който се отнася с такава вежливост към нейните грубости. Страхувайки се да не изпусна някоя неуместна дума, често затварях устата си с ръка и бягах в някой затулен кът на градината, където можех да ругая на воля.

Беше дъждовен ден. В долния етаж на вилата Кямран разговаряше за модата с няколко жени от роднините. Жените се интересуваха от неговото мнение за цвета на зимните дрехи, които щели да си шият.

Седнала настрана, изплезила език, изкривила очи и съсредоточила цялото си внимание, аз шиех ръкава на една блуза. Не можах да се въздържа и започнах да се смея с висок глас.