Решат Гюнтекин - Чучулигата

Понякога се покатервах на върха на някое дърво с парцали и дъсчици в ръка, за да направя гнездо на птиците, друг път се качвах на покрива, за да изплаша готвачката, като пусна някой камък през комина.

От време на време във вилата идваше един лекар. Веднъж скочих в празната кола, която чакаше лекаря, и зашибах конете с камшик. Друг път завлякох коритото за пране чак до брега на морето и се пуснах по течението на вълните. Не знам как е в другите семейства, но в нашето се смяташе за грях да се вдига ръка на сираче. Когато станех нетърпима, получавах следното наказание: хващаха ме за ръката, отвеждаха ме в една стая и ме заключваха в нея.

Имахме един странен роднина, когото ние децата наричахме „брадатия чичо“. Този брадат чичо казваше, че ръцете ми са като оградата на гроба на някой евлия 6 6 Мохамеданите полагат особени грижи за гробовете на евлиите (светците). Покриват ги, ограждат ги и ги превръщат в светини. Жените, които идват на поклонение при тези гробове, връзват на оградите разни парцалчета, като изказват някое пожелание и вярват, че то ще се сбъдне. , защото пръстите ми никога не оставаха без рани и винаги биваха превързани с разни парцалчета.

С връстниците си не се разбирах. Бях изплашила дори и много по-големите от мен роднински деца. Ако веднъж на хиляда в мен се надигнеше някоя искрица обич, това също не беше за добро. Не умеех да обичам като хората, да галя ласкаво този, когото обичам. Нахвърлях се като малко зверче върху човека, когото обичах, хапех ушите му, дращех лицето му, разтърсвах го до безсъзнание.

Между роднинските деца имаше само едно, от което странях по някаква необяснима причина и пред което губех смелост и самообладание.

Това дете беше Кямран, синът на леля Бесиме. Впрочем едва ли би било справедливо да го наричам дете. Преди всичко на години той беше по-голям от мене. Освен това беше много мирен и сериозен. Той не обичаше да играе с децата, разхождаше се самичък край морето с ръце в джобовете или четеше книги под сянката на някое дърво.

Кямран имаше руса къдрава коса, бяла, нежна и гладка кожа — толкова гладка, че, струваше ми се, ако имам смелост да го хвана за ушите и да погледна отблизо страните му, бих могла да се огледам в тях като в огледало.

Но въпреки че странях от Кямран, един път се спречках и с него. Пуснах върху крака му един камък, който пренасях с кошница от брега на морето. Дали камъкът беше много тежък, или Кямран беше много нежен, не знам. Изведнъж се разнесе писък и плач. Обърках се. С ловкост, присъща на маймуна, се покатерих на големия чинар в градината. Нито с укори, нито със заплахи, нито пък с молби успяха да ме накарат да сляза долу. Най-сетне наредиха на градинаря да се качи на дървото и да ме хване. Но колкото по-нагоре се качваше той, толкова по-нагоре се качвах и аз. Най-после разбра, че ако продължава да ме гони така, аз, без много да му мисля, ще се катеря по все по-тънки и по-тънки клони, които щяха да се счупят под тежестта на тялото ми и да се случи нещастие, и слезе долу.

В края на краищата останах на един клон, кацнала като птичка, чак до вечерта.

Бедната ми баба оставаше без сън и почивка заради мен. Тази жена ме обичаше безкрайно много. Някои сутрини, събудена от моя глас, преди да си е отпочинала от предния ден, тя се изправяше в леглото, хващаше ме за ръцете и се сърдеше на покойната ми майка, като ме разтърсваше: „Защо трябваше да умреш и да оставиш това чудовище на мен? Не ми ли стигат моите години?“

Но съм уверена, че ако в такава минута мама би могла да се изправи пред нея и да попита: „Това чудовище ли предпочиташ или мен?“, баба без съмнение би взела мене, а нея би върнала там, от където е дошла.

Разбира се, че е трудно за една болнава стара жена да се събужда, преди да си отпочинала от предния ден, но не бива да се забравя колко по-трудно е да се събудиш с отпочинало тяло и жадуваща душа, терзана от тежки спомени…

С една дума, въпреки страданието, което съм причинила на баба си, съм уверена, че тя се утешаваше с мен и беше щастлива.

Когато я загубихме, бях деветгодишна. Баща ми по това време случайно се намираше в Истанбул.

Този път го бяха преместили от Триполи в Албания. В Истанбул можеше да остане само една седмица.

Смъртта на баба ми го постави в неловко положение. Един овдовял офицер не можеше да помъкне със себе си по разни планини и чукари своята деветгодишна дъщеря. Не знам защо, но той не се съгласяваше да ме остави при лелите ми. Може би се плашеше да не изпадна в положението на храненица. Той мисли, каквото мисли, и една сутрин ме поведе за ръка към кораба. Минахме в европейската част на Истанбул. При моста се качихме на една кола, пътувахме по безкрайни стръмнини, минахме през много чаршии и най-после спряхме пред входа на едно каменно здание.