Решат Гюнтекин - Чучулигата

— Беше нощ, по-светла от тази. Ние се отделихме от групата, която седеше пред вратата. Аз вървях напред, а братовчедът — две-три крачки зад мен… Той ми говореше приятни неща, които не съм в състояние да повторя… Просто не искам… Щурците пееха в надпревара… Вървяхме, вървяхме… Пресичахме малки полянки, които под лунната, светлина, приличаха на фонтани, и влязохме в сенките на дърветата. После отново излизахме на лунна светлина, а след това пак потъвахме в тъмнината…

— Колко е голяма градината ви, Фериде?

Уплаших се да не проваля разказа.

— Не е толкова голяма, но ние вървяхме бавно — казах и продължих: — Стигнахме края на градината, където има един грамаден чинар, надвесен над съседния двор. Спряхме се под него… Аз се надигнах, като стъпвах на пръсти и си давах вид, че гледам през оградата към съседния двор. Той кършеше ръце. Искаше да предприеме нещо, но не смееше.

— Ама нали си била гърбом, как си видяла всичко това?

— Сянката му падаше върху оградата. По нея забелязах.

Трябва да съм играла много добре ролята си, защото, като разказвах всичко това, треперех, гласът ми се задавяше, очите ми се насълзяваха…

— После, Фериде, после?

— После братовчедът изведнъж ме хвана за китките.

— Ах, колко вълнуващо! А после?

— После… как да ти кажа…

— О, боже мой, ти прекъсваш на най-интересното място.

— После изведнъж на дървото кресна някаква птица. Една отвратителна, грозна птица… Ние се уплашихме и избягахме.

Повече не можах да сдържа сълзите си и се разридах, като склоних глава на гърдите на Мишел. Колко можеше да продължи този плач, не знам. За щастие някой бе забелязал, че ние с Мишел сме изчезнали. Започнаха да викат и да ни търсят. Мишел се обади:

— Идваме, но не можем да вървим бързо. Кракът на Чучулигата е ранен.

— Права си, Мишел. Плача именно за това. Сега можем да вървим по-бързо…

Вечерта, след като си легнаха всички, аз плаках в леглото. Но сега вече проливах сълзи не защото играех някаква игра, а защото бях ядосана на себе си. Като бях намислила да съчинявам лъжа, за да докажа на другарките си, че не съм gourde, защо трябваше да изтикам напред братовчеда си Кямран, човека, когото най-много мразех на този свят? Нима нямаше други мъже на света? Заклех се, че още утре, щом се събудя, ще хвана Мишел за ръката, ще я завлека в някой ъгъл и ще си призная, че всичко, което съм й разказала снощи, е лъжа.

Но уви! Когато се събудих на сутринта, нямаше следа ни от срама, ни от яда.

Не посмях да кажа истината на Мишел, която ме гледаше с по-различни очи от друг път и се отнасяше към мен като към болно дете.

Моята история постепенно се разчу между другарките ми. Изглежда, че Мишел ги беше предупредила много строго, защото никоя не ми казваше нищо в лицето. Но от погледите им и от смеха им разбирах какво искаха да кажат. Това ме изпълваше със странна гордост. Видях се принудена да се откажа вече от бъбривостта и лудориите си. В очите на всички сега бях девойка, влюбена в свря братовчед. За едно момиче в такова положение, не подхожда да тича, да окача и да лудува като малко дете.

Но както казват, навикът е втора природа. Надвечер, през време на последните междучасия, хващах Мишел под ръка, продължавах да разказвам шепнешком нови истории, ала от време на време пак се изкушавах да сторя някоя лудория.

Един ден пак се връщахме от разходка в полето.

Мишел, която не знам защо не беше дошла с нас, ме посрещна още на вратата и бързо ме завлече на една страна в градината, като ме държеше за ръка.

— Имам да ти казвам нещо — рече тя. — Ще се радваш, но и ще съжаляваш.

Недоумение.

— Твоят рус братовчед днес идва в пансиона.

Мълчание.

— Искаше да те види… Колко хубаво щеше да бъде, ако беше останала и ти с мен.

Не повярвах. Кямран идвал да търси мен, без да има сериозна причина! Не може да бъде. Мишел се е припознала. Не изразих съмнението си пред нея.

— Какво по-естествено от това един млад човек да навести девойката, която ухажва? — казах аз, като си дадох вид, че съм повярвала.

— Мъчно ти е, че не те намери тук, нали?

— Разбира се.

Мишел ме помилва по бузата:

— Той положително ще дойде пак. Щом те обича…

— Без съмнение.

Вечерта, след вечеря, ме извика сестра Матилда.

— Това е от твоя братовчед — каза тя и ми подаде две рисувани кутии с бонбони, завързани със сърмен конец.

Сестра Матилда ми е много антипатична. Но в този момент, когато ми подаваше кутиите, едва се въздържах да не я прегърна и целуна по бузите.