Решат Гюнтекин - Чучулигата

Кямран остана учуден и широко отвори очи:

— Извинявай, Фериде, не разбрах.

— Няма нищо за разбиране. Щом ти растеш, защо аз трябва да си оставам момиченце, на което се полага да чете приказчици от „Библиотека Роза“ и което не заслужава отношение, достойно за една петнайсетгодишна девойка?

Кямран продължаваше да ме гледа с недоумение.

— Пак не разбирам, Фериде!

Направих жест, който изразяваше учудване от недосетливостта му, и изкривих устни. Но да си призная, от време на време и самата аз не разбирах какво искам да кажа. Съжалявах за приказките си и търсех начин да се измъкна от това положение.

С едно нервно движение скъсах конеца на втората кутия. В нея имаше от ония същите фондани.

— Много съм щастлив да чуя от твоите уста, Фериде, че към теб трябва да се отнасям вече като към голяма девойка — каза той. — Не намирам за необходимо да моля извинение за книгите, защото фонданите са доказателство, че тези книги не са нищо друго освен шега. Ако имах намерение да ти донеса книги, може би щях да избера именно от ония романи, за които спомена преди малко.

Държането и думите на Кямран без съмнение бяха подигравателни. Но въпреки това ми харесваше, че той ми говори с подобен тон и подобни изрази.

За да се избавя от необходимостта да му отговоря, сключих ръце като за молитва и си дадох вид, че съм изпаднала в унес и възхищение. Когато престана да говори, го погледнах в лицето, тръснах глава, за да отметна падналия на очите ми кичур коса, и рекох:

— Не чух какво каза. Фонданите са толкова хубави, че… ти простих всичко, щом ги видях. Много съм ти благодарна, Кямран.

Мисълта, че не е бил слушан, изглежда, го беше огорчила. Но вероятно той също не искаше да се издаде пред мен, въздъхна и рече с престорено недоволство:

— Няма как! Щом детските подаръци вече не ти харесват, отсега нататък ще ти подарявам сериозни неща, подходящи за възрастни.

Сега си давах вид, че съм всецяло погълната от фонданите. Гледах кутията с възторг, като че ли беше касетка със скъпоценности, нареждах върху един илюстрован вестник фонданите, които вадех от нея, и бърборех нелепости:

— Яденето на фондани е цяло изкуство, Кямран, и това изкуство е открито от моята скромна особа. Погледни: ти например не смяташ, че ще загубиш нещо, ако изядеш този жълтия пред червения, нали? Обаче не е така. Червеният е по-сладък и съдържа малко мента. Ако го изядеш по-напред, ще бъде жалко за тънкия вкус и божествения аромат на жълтия. Ех вие мои мили бонбони…

Взех един от тях и го допрях до устните си. Започнах да го милвам като малко пиленце и да му говоря. Братовчед ми протегна ръка:

— Дай ми го, Фериде!

Погледнах го учудена:

— Това пък какво значи?

— Искам да го изям.

— Май не стана добре, че отворих кутията в твое присъствие. Току-виж, че си започнал да ядеш сам бонбоните, които си донесъл.

— Дай ми само този!

Наистина, какво значеше това? Щом някой не се гнуси от нещо, което се е докоснало до устните на друг, значи… Какви неща мисля!

Трябва да съм се смутила и унесла за секунда, защото братовчед ми изведнъж протегна ръка и се опита да грабне фондана от пръстите ми. Скрих бонбона и му се изплезих.

— По-рано не владееше изкуството да пипаш бързо, къде си го научил? — пошегувах се аз. — Гледай сега, ще ти покажа как се ядат тези хубави фондани, а после граби.

Отметнах глава, извадих си езика и поставих фондана върху него. Докато бонбонът се топеше, аз клатех глава на две страни и понеже езикът ми беше зает, с жестове на ръцете разказвах на братовчеда за божествената сладост на фондана.

Моят братовчед ме зяпаше в устата с такъв унес, че не можах да се въздържа и започнах да се смея. След това отново станах сериозна и му поднесох кутията:

— Тъй като може да се приеме, че си научил това, което трябва да знаеш, мога да те почерпя с един бонбон.

Кямран отблъсна кутията полушеговито, полусърдито:

— Не искам. Нека бъдат твои.

Двамата почти нямахме за какво повече да говорим. Съгласно правилата на етикецията аз се осведомих за семейството, поднесох му моите комплименти, взех си кутиите под мишница и тръгнах да си вървя.

Тъкмо в този момент в стаята до приемната се разнесе лек шум. Наострих уши като котка и спрях.

Малко преди това се беше отворила вратата на тази стая, в която се пазят училищните картини и карти. После чух шум, подобен на падането на картина. А сега зад стъклената врата нещо се раздвижи и заскърца като мишка.