Решат Гюнтекин - Чучулигата

Значи, Мишел не се е припознала. В пансиона е идвал моят братовчед. Ако между момичетата все още има такива, които се съмняват в истинността на разказаното от мен, сега, като видят двете кутии, ще бъдат принудени да променят своето мнение. Прекрасно!

Едната кутия беше пълна с разноцветен фондан, а другата — с шоколадови бонбони, увити в позлатени книжки. С какво старание бих ги крила дори и от най-близките си другарки, ако това беше станало преди четири-пет месеца. Но тази вечер през време на часовете за подготовка моите кутии минаваха от ръка в ръка из класа и всяко момиче вземаше по едно, две или три парчета, кому колкото позволява съвестта.

Някои ми правеха многозначителни знаци отдалеч. Давах си вид, че се срамувам и обръщах глава на другата страна, като се смеех. Беше прекрасно!

Когато ми връщаше кутиите, позлатените дъна на които за съжаление се бяха показали, Мишел ми прошепна:

— Сякаш са годежни бонбони.

Тази история ми струваше скъпо, но нямаше какво да се прави.

Бяха минали три дена. Работех над една цветна карта за изпита по география. Никак не ми се удаваше да рисувам с бои. Бях много несръчна, често бърках цветовете, цапах ръцете и устните си.

Този ден пак се мъчех по същия начин, когато дъщерята на портиера дойде в клас и съобщи, че в приемната чакал моят братовчед, който искал да ме види. Спомням си, че гледах смутено околните и сестрата учителка, застанала на катедрата, и имах вид на човек, който не знае как да постъпи.

— Хайде, Фериде — каза тя. — Остави картата и иди да видиш госта.

Картата щях да оставя — това беше лесно. Но как щях да отида при госта с такова лице?

Момичето, седнало редом с мен, сякаш за да ми се подиграе, извади от джоба на престилката си малко огледало и го постави пред мен.

Лицето ми и особено устата бяха невъзможни. Бях слагала по навик четката в устата си както молива, когато пиша. Устните ми бяха изцапани с жълти, червени и виолетови ивици. Знаех, че не беше възможно да ги залича с кърпа и дори със сапун. Само щях да ги размажа повече.

Работата не беше в Кямран. Пред него можех да се явя с каквато и да е физиономия. Но в очите на моите другарки, които започнаха да се хилят, щом разбраха кой е дошлият, аз бях една ухажвана девойка, на която предстои годеж. Иди, че се оправяй!

Огледалото, към което хвърлих поглед, като минавах през коридора, ме разстрои още повече. Едва ли щях да вляза вътре, ако бях сама пред приемната, но нямаше как. Наоколо чакаха хора, които можеха да изтълкуват другояче тази ми постъпка.

Не ми оставаше нищо друго. Бутнах вратата и се втурнах вътре като буря. Кямран стоеше изправен до прозореца. Ако бях отишла направо при него, трябваше да направя нещо. Редно беше например да си стиснем ръцете, но с моите влажни, боядисани ръце щях да изцапам чистите и красиви женствени ръце на братовчеда.

Погледът ми бе привлечен от оставени на масата пакети, привързани пак със сърмен конец. Разбрах, че са за мен. Сега вече не ми оставаше нищо друго, освен да вдигна шум, за да прикрия изцапаните си устни и ръце зад паравана на детските си лудории. Хванах полите на черната си престилка и изправих пред кутиите един изискан и продължителен реверанс, като през това време не изпусках възможността да изтрия малко пръстите си. Като изпратих след това към кутиите няколко въздушни целувки с ръка, поизтрих малко и изцапаните си устни.

Кямран се приближи към мен, като се смееше. Налагаше се да полюбезнича и с него:

— На какво дължа това голямо внимание, Кямран бей ефенди? Изпитвам неудобство, макар че тези шоколади и фондани са заслужени. В кутията, която донесохте онзи ден, имаше чудесни фондани. Надявам се, че не е изключено в тези кутии да се случат техни сестри… Просто невъзможно е да се опишат. Започнат ли да се топят в устата, заедно с тях се разтапя и сърцето ти.

— Мисля, че този път ще намериш нещо по-ценно, Фериде — каза Кямран.

Отворих посочената от него кутия с престорено вълнение. Вътре се оказаха две книги със златни инкрустации. Те бяха от онези илюстровани бебешки приказки, които се подаряват на децата по случай Нова година. Изглежда, че моят братовчед бе решил да ми се подиграе по някаква неизвестна причина. Срамно и обидно ми беше, че той си е направил труда да дойде тук само за това. Дали не беше дошло време да му дам малък урок? Не можах да се въздържа и казах със сериозност, която не подхождаше на моите изцапани устни:

— Всеки подарък, какъвто и да е той, заслужава благодарност. Но с твое позволение искам да направя малка забележка. Преди няколко години ти също беше дете. Вярно е, че и тогава с държанието и сериозния си вид приличаше на голям човек, но все пак беше дете, нали? Ако ти, слава богу, от година на година растеш и все повече се оформяш като младеж, който прилича на героите от илюстрованите романи, защо аз през цялото време да тъпча на едно място?