Решат Гюнтекин - Чучулигата

Погледнах към вратата, без да забележи моят братовчед, и какво да видя! Зад матовото стъкло се очертаваше силуетът на една глава. Веднага разбрах каква е работата. Това беше Мишел. Тя е казала на глупавата сестра, че има нужда от някоя карта и е дошла в тази стая до приемната, за да ни наблюдава.

Сянката изчезна, но аз не се съмнявах, че това момиче ни наблюдава през отвора на ключалката. Какво трябваше да направя? Като ни смяташе за влюбени, тя сигурно очакваше да види нещо изключително. Забележеше ли, че излизам като пън през вратата, произнасяйки обичайното: „Довиждане! Много поздрави на всички“, тя щеше да разбере цялата работа, а след това в коридора щеше да хване главата ми с две ръце, да разбърка косата ми и да каже със смях: „Разказваш ми приказки от «Хиляда и една нощ», а!“

Този страх ме застави веднага да измисля една дяволия. Това не беше хубаво, но щом бях започнала игрички, трябваше да продължа докрай.

Както много наши съученички, така и Мишел не знаеше турски. В такъв случай думите, които щяхме да си кажем, нямаха никакво значение. Достатъчно беше само тонът и жестовете да оставят впечатление, че сме влюбени.

— Без малко щях да забравя — казах на Кямран. — Внукът на дойката още ли е във вилата?

Кямран се изненада от този въпрос.

— Във вилата е, разбира се. Къде искаш да бъде? — каза той.

— Ах, да… знам… но… как да ти кажа… Много обичам това дете…

— Това пък откъде го измисли? — рече със смях моят братовчед. — Ти дори не си поглеждала в лицето този нещастник…

Направих странно движение.

— Моля те, това, че не съм го поглеждала, значи ли, че не го обичам? Що за глупост? Напротив, толкова много обичам това дете…

Повторих думата „обичам“, като склоних глава и притиснах ръце към гърдите си, също като артистка, която играе ролята на Дамата с камелиите, и поглеждах към вратата.

Ако Мишел знаеше шест думи на турски, три от тях щяха да бъдат „обич, обичам, обичан“ или нещо подобно. Дори и да грешах в своето предположение, тя щеше да погледне речника или щеше да се осведоми от някого, който знае турски език, за омагьосващия смисъл на израза „много обичам“. Трябваше да действам, като държа сметка не само за Мишел, но и за Кямран. Но, изглежда, че по отношение на Кямран не съм успяла, защото той започна да се смее на маниерите и думите ми.

— Откъде ти хрумна това изведнъж, Фериде?

Откъдето и да ми е хрумнало, сега не беше време за умуване.

— Какво да правя? Така си е… Обичам го — продължавах със същия жар. — Искам да ми обещаеш нещо: като се върнеш в къщи, да предадеш на това бедно дете един сувенир… Сувенир, разбираш ли? Сувенир д’амур…

Много ми се искаше да предам пред очите на Мишел нещо, което Кямран да отнесе на внука на дойката. Но за беда в джобовете си не намерих нищо друго освен книжните топчета, които бях приготвила снощи, за да замервам сестрата, когато задреме. Но безизходното положение ме вдъхнови и намерих по-смело разрешение на въпроса. Изведнъж хванах Кямран за ръцете и застанах така, като че ли бях готова всеки миг да се хвърля в обятията му.

— Ще вземеш това дете на ръце и ще го целунеш много, много пъти по бузите и очите, разбираш ли?… Обещаваш, нали?

Бяхме почти прегърнати с Кямран. Чувствах дъхът му. Горкият ми братовчед, който не знаеше каква е работата, не разбираше причината на този прилив на чувства и се обърка.

Бях изиграла ролята си успешно докрай. Завесата вече можеше да се спусне. Пуснах ръцете на Кямран и задъхвайки се, изскочих навън. Очаквах Мишел да ме настигне в коридора и да се хвърли на врата ми. Но като не чух никакъв шум от стъпки зад себе си, спрях, обърнах се и се отправих към стаята за картите. Вътре не се долавяше ни звук, ни шум. Не можах да се стърпя, открехнах вратата и какво да видя! Старият фрер Ксавие, който идваше от време на време да ни преподава уроци по музика, се беше покачил със своите треперещи крака на един стол и търсеше тетрадка за ноти в горната част на шкафа…

Да му се не види… Бях се излъгала, че това е Мишел и напразно се изложих пред Кямран!

Чувствах, че лицето ми гори, сякаш бях обзета от пристъп на треска. Вместо да се върна в клас, отидох в градината, застанах пред чешмата и подложих главата си под чучура.

Тялото ми гореше, а по гърба ми лазеха странни тръпки. Водата, която течеше по косите и лицето ми, се изцеждаше надолу под блузата, а аз стоях и мислех:

„Ако изпълнението на любовна роля предизвиква в някого огън и тръпки, какво ли представлява самата любов?“