У. Гиър - Вълчият талисман

Израженията по лицата на хората обаче бяха в пълна противоположност на празничните им дрехи: те издаваха тревога, а в някои случаи дори и страх. Никак не бе чудно. Слуховете се разпространяваха между тях като полски пожар в края на лятото. Побягнаха от Кухата флейта, а хората предпочитаха да се бият. Но той не можеше да се отърси от усещането, че са застанали на ръба на страховита бездна и само една погрешна стъпка щеше да се окаже гибелна за всички.

Бягащ като вятъра стисна устни и се загледа в небето с присвити очи. Тополите над тях започваха да се покриват с мъх с първото си пролетно раззеленяване. Вонящата река течеше на хвърлей копие от кръга на съвета, който бе разположен на откритата тревиста полянка пред палатката на Черна луна. Черните острия бяха направили лагера си малко по-надолу от вонящите топли извори, които бяха дали името на реката. Дори и в топъл ден като този се виждаше вдигащата се от тях пара на мястото, където реката излизаше от каньона и се насочваше на запад. Зад осеяната тук-там с дървета верига от хълмове Зъберите на Червените скалисти планини се издигаха на фона на прозрачното синьо небе.

На северния хоризонт стърчеше самотен връх, завършващ със заоблена гърбица от пясъчникова скала — сякаш Гръмовната птица или Великата мечка бяха хвърлили гигантско сърце на върха на планината.

— Сложили са те тук отпред? — запита Охлюва черупка, спирайки пред Бягащ като вятъра.

— Сигурно защото познавам местността.

— А освен това ти ни доведе тук. — Охлюва черупка обиколи с поглед нарастващия кръг. — Вече имаш доста приятели сред войните. Много от тях ще се вслушат в думите, които ще кажеш днес. Говори мъдро, както си правил и преди, и ще прехвърлим твоите Странични планини, преди луната да е извъртяла цикъла си.

— Седни. — Бягащ като вятъра се премести, за да му направи място върху наметалото си. Охлюва черупка седна веднага, давайки си добре сметка колко близо ще бъде до първенците на клана.

— Какво мислиш? — запита го Бягащ като вятъра. — Готов ли си да поемеш към неизвестността на юг? Ами ако там има чудовища… сребристи мечки, огромни като планини, Крадци на души и други зли зверове?

Охлюва черупка махна с ръка:

— Тогава просто ще трябва да ги избием и да си гледаме работата. Това, за което се тревожа, е кланът Куха флейта. Толкова са многобройни. — Той поклати с глава. — И са решени да останат тук. Това, което видяхме, не беше просто лятно придвижване към нови ловни полета. Виждаше се от начина, по който вървяха. Усещаше се решителността им… все едно, че Силата витаеше във въздуха. Предпочитам да рискувам с пътуването на юг.

Черна луна досега бе говорил с другите. Сега тий отправи поздрав към Гореща мазнина, който току що бе влязъл в кръга. Слънцето блестеше в сребристата коса на стария Човек с летяща душа. Двамата старейшини заговориха тихо, кимайки с глави.

— А! Ето я внучката на Гореща мазнина. — Охлюва черупка сръга Бягащ като вятъра в ребрата, когато Трепетликата коленичи в края на кръга. Доста мъжки погледи се насочиха към нея.

— Трепетликата ли? Да, симпатично момиче. — Той отново се загледа в старейшините; умът му бе зает с други неща. — Разговарял съм няколко пъти с нея. Тя често идва да ни слуша, когато си приказваме с Гореща мазнина.

— Симпатична? Та тя е просто прекрасна! — Охлюва черупка направи гримаса. — Само не ми казвай, че не си забелязал какви погледи ти хвърля.

— Хмм?

— Казах, че ти хвърля погледи. Ама какво ти става? Да не би да се притесняваш от това, че ще трябва да говориш пред целия клан?

— Не, просто се бях замислил. Какво каза?

— Казах, че Трепетликата ти хвърля погледи. На друг не обръща внимание, само тебе гледа.

Младият мъж наклони глава:

— Защо? Какво съм направил?

Охлюва черупка се плесна с длан по челото:

— Досетлив си колкото някоя скала. Ами че тя се интересува от теб. Вдовица е вече от толкова месеци, а не е посочила за свой избраник никой измежду най-достойните ни войни — като например седящия до теб. Ти се появяваш отнякъде и изведнъж очите и омекват като на кошута. Какво ти става? Можеш да имаш най-красивата жена в целия клан, а изобщо не те е грижа за това!

Бягащ като вятъра се засмя и хвърли поглед към Трепетликата. Тя наистина го наблюдаваше с онзи прикрит интерес, с който вече беше свикнал. Не можеше да отрече, че е красива. Големи черни очи, сърцевидно лице. Имаше изящен нос, а от двете страни на правилните и вежди падаше буйна и лъскава черна коса, която стигаше до тънката и талия.