Уилям Гибсън: Изгарянето на Хрома

Основните данни се извисяват над нас като вертикални влакчета на ужаса, с цветово кодиране на достъпа. Ярки основни цветове, невъзможно ярки в това прозрачно нищо, свързани с безбройни хоризонтали в детско синьо и розово.

Но ледът все още засенчва нещо в центъра на всичко това, сърцето на целия скъп мрак на Хрома, самото му сърце…

Когато се върнах от пазаруването си в Ню Йорк беше късен следобед. Почти без слънце на небето, но на екрана на монитора на Боби блестеше структурата на лед, двумерно графично изображение на нечия компютърна защита, неонови линии, преплетени като молитвено килимче на Арт Деко. Изключих терминала, и екранът на монитора изгасна.

Вещите на Рики бяха пръснати по работната ми маса, найлонови чанти, от които се подаваха дрехи и гримове, чифт яркочервени каубойски ботуши, аудиокасети, гланцови японски списания за звездите на симстима. Натрупах всичко под масата и откачих ръката си, напълно забравил, че програмата, която домъкнах от Финландеца, беше в десния джоб на якето ми, така че трябваше да я изровя оттам с лявата ръка и след това да я поставя в облицованите челюсти на бижутерското менгеме.

Уолдосът изглежда като старо аудио-свирило, дето някога са свирили записи на диск, и менгемето е поставено под противопрахов прозрачен капак. Самата ръка е дълга мъничко над сантиметър, и се върти на това, което би било лоста на някоя от онези въртялки. Но не гледам към него, когато прикрепя проводниците към чукана; гледам към скопа, понеже това там е сега ръката ми, в черно-бяло, увеличение 40 х.

Калибрирах инструмента и взех лазера. Усещах го малко тежък; намалих тежестно-сензорния вход на четвърт килограм на грам и се заех за работа. При 40 х страната на програмата изглеждаше като контейнер на влекач.

Отне ми осем часа да го пробия: три часа с уолдоса, лазера и четири дузини пробки, два часа на телефона, за да се свържа с Колорадо, и три часа, за да пусна диск с лексикон, способен да превежда технически руски отпреди осем години.

Кирилските букви се плъзнаха надолу по дисплея ми, превръщайки се в английски някъде по средата на пътя. Имаше доста дупки, където лексиконът се натъкваше на специализираните военни съкращения в декодирания текст, който купих от човека ми в Колорадо, но ми даде някаква представа какво съм купил от Финландеца.

Чувствах се като пънк, който е излязъл, за да си купи нож с пружина, и се е върнал в къщи с малка неутронна бомба.

Пак се издъних, помислих си. Каква полза от неутронна бомба при уличен бой? Нещото под противопраховия капак беше абсолютно извън моя обхват. Нямах представа дори къде да се отърва от него, дори къде да търся купувач. Някой беше имал, само че той беше мъртъв, някой с часовник „Порше“ и фалшив белгийски паспорт, само че никога не бях опитвал да се движа в тези кръгове. Джебчиите на Финландеца от предградията се бяха насадили на някой с бая височки връзки.

Програмата в бижутерското менгеме беше руски военен ледотрошач, компютърен вирус-убиец.

Беше утро, когато Боби се върна сам. Бях заспал с чанта пакетирани сандвичи под главата.

— Искаш ли да ядеш? — запитах го, все още не напълно буден, подавайки му сандвичите. Бях сънувал програмата, вълните гладни искрови системи и миметичните й подпрограми; в съня ми тя беше някакво животно, безформено и плъзгащо се.

Той бутна чантата настрани, провирайки се към пулта, и натисна функционален клавиш. На екрана светна сложният рисунък, който бях видял вчера следобеда. Избърсах съня от очите си с лявата ръка, нещо, което не мога да направя с дясната. Бях заспал, мъчейки се да реша дали да му кажа за програмата. Може би трябваше да я продам сам, да запазя парите, да започна някъде на чисто, да поканя Рики да дойде с мен.

— Чие е това? — запитах.

Той стоеше там в черния си памучен комбинезон, със старо кожено яке, наметнато на раменете му като плащ. Не беше се бръснал от няколко дни, и лицето му изглеждаше по-слабо, отколкото обикновено.

— На Хрома е — отговори той.

Ръката ми се сгърчи и започна да щрака, страхът се предаваше на миолектриката през карбоновите куплунги. Разсипах сандвичите: обелени кълнове и яркожълти намазани с масло филийки по неметения дървен под.

— Ти си луд за връзване — казах.

— Не — каза той. — Мислиш, че е успяла да го разрови ли? Няма начин. Вече нямаше да сме живи. Лепнах се към нея през тройно сляпа комерсиална система в Момбаса и алжирски комуникационен спътник. Тя знае, че някой е хвърлил едно око, но не може да го проследи.