Уилям Гибсън - Нулев брояч

— Вероятно — каза той. — Не знам какво е замесено, все още.

— Хапни от това. — Тя пресипа от сместа в бяла чиния и затърси вилица. — Руди е изплашен от това какви хора може да те дирят.

Той взе чинията и вилицата. От яйцата се вдигаше пара.

— И аз също.

— Намерих ти дрехи, — чу се гласът на Сали през шума на душа, — един приятел на Руди ги забрави, трябва да ти станат… — Душът работеше на гравитационен принцип, с дъждовна вода от резервоар на покрива, над главата на душа беше монтиран дебел бял филтър. Търнър показа главата си между замъглените найлони и премига към нея:

— Мерси.

— Момичето е в безсъзнание — каза тя. — Руди смята, че това е шок от преумора. Казва, че показателите й са добри, така че може да направи сканирането и сега. — Тя излезе от стаята, вземайки комбинезона на Търнър и ризата на Оуки.

— Какво е тя? — Руди му протегна смачкано руло сребриста разпечатка.

— Не умея да разчитам такива неща. — Търнър огледа бялата стая, търсейки Анджи. — Къде е?

— Спи. Сали я наблюдава. — Руди се обърна и тръгна към другия край на стаята, и Търнър си припомни, че тя някога беше всекидневна. Руди заизключва пултовете, малките светодиоди изгасваха един по един. — Не знам, човече. Просто не знам. Какво е това, някакъв тумор ли?

Търнър го последва през стаята от другата страна на работната маса, където стоеше микроманипулатор, покрит с капак против прах. Оттатък прашните правоъгълни очи на ред стари монитори, един от тях със счупен екран.

— През цялата й глава е — каза Руди. — Като дълги повлекла. Не прилича на нищо, което да съм виждал, на абсолютно нищо. Съвсем.

— Доколко се оправяш с биочипове, Руди?

Руди изпъшка. Сега той изглеждаше абсолютно трезвен, но напрегнат и оживен. Непрекъснато сресваше с пръсти косата си.

— И аз си помислих това. Това е някакъв… Не точно имплант. Присадка.

— За какво служи?

— За какво ли? Господи. Кой, по дяволите, може да знае? Кой й го е направил? Тези, за които бачкаш ли?

— Баща й, предполагам.

— Исусе. — Руди избърса устни с ръка. — Дава засенчване като тумор на скенограмите, но показателите й се достатъчно високи, нормални. Какво представлява тя обикновено?

— Де да знам. Хлапе.

— Адски шибана работа — каза Руди. — Изумен съм, че тя изобщо може да ходи. — Той отвори мъничък лабораторен фризер и измъкна заскрежена бутилка Московская. — Искаш ли направо от бутилката?

— Може би по-късно.

Руди въздъхна, погледна към бутилката и я върна във фризера.

— И какво искаш? С нещо толкова шантаво като това в главата на това момиченце, някой скоро ще го дири. Ако вече не го дири.

— Дирят го — каза Търнър. — Не знам дали знаят, че тя е тук.

— Засега. — Руди изтри ръцете си в мръсните си бели шорти. — Но вероятно ще научат, нали?

Търнър кимна.

— Къде тогава смяташ да отидеш?

— Агломерата.

— Защо?

— Защото имам там пари. Имам кредитни линии под четири различни имена, няма начин да успеят да ги проследят обратно до мен. Защото имам там много други връзки, които може да използвам. И защото там винаги можеш да се покриеш, в Агломерата. Прекалено е голям, ако разбираш.

— Окей — каза Руди. — Кога?

— Доста си загрижен за това. Сигурно би предпочел веднага?

— Не. В смисъл че не знам. Всичко това, дето е в главата на приятелката ти, е адски интересно. Имам приятел в Атланта, може да ми заеме функционален анализатор, мозъчен картограф, едно към едно: да й го пуснем. Може да започна да загрявам какво представлява това… Може да струва нещичко.

— Определено. Ако знаеш къде да го продадеш.

— Не си ли любопитен? Имам предвид какво, по дяволите, е тя? От някоя военна лаборатория ли си я измъкнал? — Руди отново отвори вратата на белия фризер, измъкна бутилката водка, отвори я и отпи.

Търнър пое бутилката и я надигна, оставяйки ледената течност да се плисне върху зъбите му. Преглътна и потрепера.

— Корпорация. Голяма. Трябваше да измъкна баща й, но той вместо това изпрати нея. След това някой забърса цялото място, изглеждаше като малка атомна бомба. Едва се измъкнахме. Това дотук. — Той подаде бутилката на Руди. — Давай направо, Руди. Когато си изплашен, пиеш прекалено много.

Руди го гледаше, игнорирайки бутилката.

— Аризона — каза той. — Имаше го в новините. Мексико още вдига пушилка по въпроса. Но не е било атомна. Пратили са спецове, прочесали са цялото място. Няма атомна.

— Какво е било?

— Предполагат, че е било електромагнитно оръдие. Смятат, че някой е монтирал хиперскоростно оръдие на товарен самолет и го изпразнил по някаква изоставена спирка в пустинята. Знаели са, че наблизо е имало самолет, но до момента никой не го е намерил. Можеш да опроводиш електромагнитно оръдие така, че да се взриви на плазма, когато даде изстрела. Снарядът може да е бил на практика каквото и да било, при тези скорости. Сто и петдесетина кила лед биха свършили екстра работа. — Той взе бутилката, затвори я и я остави на бюрото зад себе си. — Всичката земя наоколо принадлежи на Маас, Биолаборатории Маас, нали? Имаше ги в новините. Съдействуват напълно на всички оторизирани. Можеш да се обзаложиш. Така че това ни казва откъде си измъкнал мъничката сладурана, предполагам.