Уилям Гибсън - Нулев брояч

— Политика — повтори тя и изведнъж се усети развеселена. — Не знаех, че и за хора като теб има партия. Направо се чудя как ли трябва да се казва.

— Марли, — каза той, понижавайки глас, както винаги, когато искаше да подчертае сила на чувствата, — ти знаеш, трябва да знаеш, че го направих заради теб. Заради нас, ако искаш. Но ти сигурно знаеш, можеш да го усетиш, Марли, че никога не бих ти навредил умишлено, че не бих те зарязал в труден момент. — На претрупаната малка масичка нямаше място за чантичката й, и тя я беше оставила в скута си; сега усещаше ноктите си дълбоко впити в дебелата мека кожа.

— Никога не би ми навредил… — Гласът й си беше нейният, изгубен и удивен, глас на дете, и изведнъж тя се усети свободна, свободна от нуждата, от желанието, свободна от страха, и всичко, което изпитваше към мъжественото лице оттатък масата беше обикновено отвращение, и можеше само да го гледа, този непознат, до когото тя беше спала една година в мъничката стая зад една много малка галерия на Рю Маконсел. Сервитьорът постави чашата й с минерална вода пред нея.

Той сигурно беше сметнал мълчанието й за начало на съгласие, и абсолютната празнота на изражението й за откритост.

— Това, което ти не разбираш — тя си спомни, че това е любимото му начало, — е че хората като Гнас съществуват в известен смисъл за да поддържат изкуството. За да поддържат нас, Марли. — И той се усмихна, като че ли се смееше сам на себе си, безгрижна и конспиративна усмивка, която я смрази. — Предполагам обаче, че трябваше да допусна, че той може да има поне здравия разум да наеме свой собствен експерт по Корнел, въпреки че моят експерт по Корнел, уверявам те, определено беше по-ерудираният от двамата…

Как точно трябваше да си тръгне? Стани, каза си тя. Обърни се. Отиди спокойно до изхода. Излез през вратата навън, в приглушения блясък на комплекса на Наполеон, където полираният мрамор покрива Рю дьо Шамп Фльори, улица от четиринадесетото столетие, за която се говори, че е била запазена предимно заради проституцията. Каквото и да е, където и да е, само излез, само се махни, веднага, махни се нанякъде, надалече от него, върви на сляпо и изчезни в указанията на справочника по Париж, който беше научила, когато беше дошла тук за пръв път.

— Но сега ти виждаш, — продължаваше да говори той, — че нещата са се наредили за наше добро. Често става така, нали? — Отново усмивката, но този път тя беше момчешка, с намек на желание, и някак си ужасяващо по-интимна. — Изгубихме галерията, но ти намери работа, Марли. Имаш неща за вършене, и то интересни, а аз имам връзките, които ти са нужни, Марли. Познавам хората, които е необходимо да срещнеш, за да намериш твоя майстор.

— Моят майстор? — Тя прикри внезапното си объркване с глътка Виши.

Той отвори очукания си куфар и измъкна оттам нещо плоско, обикновена отразяваща холограма. Тя я взе, благодарна, че има къде да дене ръцете си, и видя, че това е случайна снимка на кутията, която беше видяла във Вирековия конструкт на Барселона. Някой я държеше. Мъжки ръце, не тези на Ален, на пръста на едната от тях имаше пръстен с печат от някакъв тъмен метал. Фонът се губеше. Само кутията и ръцете.

— Ален, — каза тя, — откъде си взел това? — Погледът й срещна кафявите очи, пълни с ужасяващ детински триумф.

— Ако някой иска да го разбере, ще му струва доста нещо. — Той угаси цигарата си и се изправи. — Извини ме. — Отдалечи се в посока към тоалетните. Когато изчезна зад огледалата и колоните от черна стомана, тя остави холограмата, протегна се през масата и отметна капака на куфарчето. Вътре нямаше нищо, само синя еластична лента и няколко трошички тютюн.

— Да ви донеса ли още нещо? Може би още Виши? — Сервитьорът стоеше до нея.

Тя погледна към него, и внезапно усети чувството, че нещо й е познато. Слабото тъмно лице…

— Той носи предавател — каза сервитьорът. — Също така е и въоръжен. Аз бях разносвачът на пратки от Брюксел. Дай му каквото иска. Помни, че парите не означават нищо за теб. — Той взе чашата й и я сложи внимателно на подноса. — И те най-вероятно ще го убият.

Ален се усмихваше, когато се върна.

— А сега, скъпа, — протегна се към цигарите той, — можем вече да обсъждаме бизнеса.

Марли също се усмихна и кимна.

Той най-сетне си позволи три часа сън в бункера без прозорци, където локалната група беше уредила командния си пункт. Беше се срещнал с останалите от групата. Рамирес беше слабичък, нервен, постоянно погълнат от собственото си умение на пултов жокей; те зависеха от него, заедно с Джейлин Слайд на нефтената платформа, за мониториране на киберпространството около сектора на мрежата, който съдържаше тежко заледените банки на Биолаборатории Маас; ако Маас ги усетеше в последния момент, той може би щеше да успее да ги предупреди. Негово задължение беше също предаването на медицинските данни от хирургията на нефтената платформа, доста сложна процедура, ако се пази в тайна от Маас. Линията навън стигаше до телефонна будка по средата на пустошта. Оттатък будката те с Джейлин можеха да разчитат в мрежата само на себе си. Ако те се проваляха, Маас можеше да ги проследи обратно и да намери мястото. Там беше и Натан, техникът-ремонтник, чиято работа реално се състоеше в това да наблюдава снаряжението в бункера. Ако някоя част от системата им се повредеше, имаше поне някакъв шанс, че той ще успее да я поправи. Натан принадлежеше към вида, който беше дал на света Оуки и още хиляди други, с които Търнър беше работил през годините, нестандартни техници, които обичаха да изкарват пари по опасен начин и които бяха доказали, че умеят да си държат езика зад зъбите. Другите — Комптън, Теди, Коста и Дейвис — бяха просто скъпи мускули, наемници, тоя тип хора, които се наемат за такава работа. За тяхно удоволствие той беше разпитал Сътклиф извънредно внимателно за подготовката за изчезването. Онзи беше обяснил къде ще дойдат коптерите, редът на вдигане, и точно как и кога ще им бъде платено.