Фридрих Герстекер - Лодкарят от Илинойс

— Аха, Соломон — каза той, поздравявайки роба, — идваш в такъв късен час, момчето ми? Е, как живя през изминалото време?

— Благодаря, масса, благодаря — каза човекът. — Твърде зле, ама кво да се прави… не можал дойде по-рано. Масса Хуф се промъквал навсякъде между колиби.

— Масса Хуф ли? А кой е масса Хуф?

— Надзирателят… цял сатана. Кога тук спре лодка, винаги толкоз внимава, че нещастен негър да не може никога има някакво удоволствие. Масса Поулридж, по широк свят живее много лоши букра 1 1 Букра — така негрите наричали белите господари. — Б.пр. .

— Хмм, да, момчето ми… може и да си прав — каза Стария, — и вашият мистър Хуф, както го нарече ти, не ми изглежда да е от по-добрите. Но я ми кажи какво носиш?

— Тази вечер нищо — прошепна предпазливо негърът, — а дали не може дойде някой от брега?

— Не бой се — каза търговецът, — моето малко куче е легнало горе на палубата и само да се мерне нещо непознато, веднага ще вдигне шум.

— Добре… тази вечер не нося нищо — повтори чернокожият, вече напълно успокоен, — обаче призори дойдат моите две момчета заедно с три или четири още и донесат провизии. Масса Поулридж донесъл обещано уиски, нали?

— Повече, отколкото можете да изпиете, Соломоне — засмя се търговецът. — Ей там вътре има трийсетина бурета истинско мононгаелауиски. Ще ви стигне ли?

Чернокожият показа два реда зъби, по-бели от полирана слонова кост.

— Много добре, масса. — Той кимна доволно сам на себе си. — Съвсем много добре, Соломон и Самбо донесат стомни и буренца.

— Буренца ли? Хей, съкровище мое, да не би да си мислиш, че ще ви наточа толкова уиски ей така? На север то поскъпна поне с по петдесет цента на галон и ако вие не можете да ми предложите нещо прилично, ще предпочета да си го задържа тук на борда.

— Нещо прилично? — повтори учудено Соломон. — Масса знае, ние носим кокошки, яйца, плодове на хикория, сладки картофи.

— Да, знам, знам, обаче особено много искам прасенца — каза търговецът. — За тях имам достатъчно храна на борда и мога да ги продам изгодно по-надолу по реката.

— Но прасенца тъй квичат — рече Соломон страхливо.

— Квичат ли? По дяволите! — засмя се търговецът. — Ще съумеете да се справите с тях тъй, че да не вдигат излишна врява.

— Да, лесно се каже — да се справи с тях — измърмори Соломон, — но прасе страшно независимо животно и квичи кога си иска, все едно дали него хване за уши или за опашка, а масса Хуф дочуе ли квичат прасета, веднага довтаса, също като опашатия.

— Ами къде спи масса Хуф?

— Има доста път оттук, точно пред негърски колиби, в малка къщица с веранда — отвърна Соломон с лукава усмивка.

— Е, виждаш ли, момчето ми — каза търговецът. — Горе-долу тъй си го представях и затова спрях на брега толкова нагоре, та да можете да минавате през гъстата портокалова горичка с всичко, което вземете. И тъй, не забравяй прасенцата! Още преди разсъмване ще бъда на крак и ще ви дам каквото пожелаете. Имате ли пари?

— Пари? Да, масса, но малко. Сип има пари и Луси… Луси много… хитро момиче тази Луси, ама зло… много зло… кога умре, няма отиде на небе.

— Това ни е безразлично, момчето ми — каза търговецът, — но я да ми изпратиш утре по обед жените, които имат пари, и да им кажеш, че съм донесъл чудесни кърпи и панделки, а и много други хубави неща. Може би ще успеят да дойдат утре и след работа, а?

— След работа не става — каза Соломон, поклащайки замислено глава. — След работа масса Хуф не пуска никого навън, особено пък момичета. По-добре на обед, но трябва всичко прави бързо. Време за почивка само един час. А сега трябва вече си върви… хмм… ами уискито тоз път много ли хубаво, а, масса?

— Ще го опиташ, стари приятелю — засмя се търговецът, — и после ще се погрижиш за другото както трябва, нали?

— Разбира се, масса, разбира се — възкликна негърът доволно ухилен, а североамериканецът взе шишето, което стоеше до него, и една металическа чаша от полицата и я напълни до половина с жълтеникавата течност.

Предвкусвайки очакваната и тъй дълго липсвала наслада, негърът направи малко несръчен, но затова пък толкова по-сърдечен поклон, после взе металическата чаша, която търговецът побутна към него, и тъкмо се накани да отпие от нея, когато горе кучето залая. Изплашен, той отново я остави и погледът му се впери в белия, който също се заслуша внимателно в идващите отгоре звуци. Ето че в този момент кучето замлъкна и Поулридж каза:

— Я си изпий най-напред уискито, а после ще видим какво му става на моя дакел.