Фридрих Герстекер - Лодкарят от Илинойс

Този път негрите се предпазиха от неприятна изненада не чрез постове около лодката, а като поставиха свои хора направо пред жилището на надзирателя. Щом там се размърдаше нещо, уговореният сигнал щеше да ги предупреди и тогава те винаги щяха да успеят да се доберат до гъстата портокалова горичка, преди някой от нощните пазачи да успее да се появи на брега, дори да е с най-бързия кон.

Но колкото и основателни да бяха подозренията на надзирателя, че въпреки уверенията на капитана в лодката имаше уиски, той толкова повече разчиташе на страха на робите от самия него. Под заплаха от най-тежки наказания предната вечер отново им бе забранено да се качват на борда й, освен ако не бъдеха изпратени, и надзирателят смяташе, че никой от тези обесници няма да се осмели да се опълчи срещу заповедта му. Освен това сутрин те спяха като порове.

Все пак той се лъжеше, ако негрите искаха да станат, можеха да го сторят съвсем спокойно. Още повече че ставаше въпрос да се запасят с уиски и тютюн за по-дълго време — не се случваше често лодки да спират на брега заради тях и да се излагат на опасността от някое наказание. Те надомъкнаха всевъзможни съдове: стомни и буренца, кратунки, тенекиени кутии и просто всичко, каквото бяха успели да докопат в бързината. Също като пчели към кошера си те прелитаха до лодката и обратно, докато най-сетне Соломон, един от най-дейните измежду тях, даде сигнала за оттегляне. Тъкмо в този момент отсреща над гората изплува зорницата и на тях им остана време колкото да се доберат до колибите си и да скътат на безопасно място спазарената стока, преди да е станал някой от гончиите и да е забила омразната утринна камбана. След един час всички трябваше да отиват на работа.

Междувременно мистър Поулридж и жена му също бяха потънали до гуша в работа — подреждаха и настаняваха получения жив товар така, че да не пречи. Потеглеха ли отново по реката, североамериканецът щеше да изнесе птиците на палубата, обаче отсега не биваше да го прави, за да не привлече съвсем ненужно вниманието на надзирателя. Ето защо се налагаше за животните да се отдели и подреди някакво място в долното помещение, където и без това имаше вече достатъчно бурета, чували и сандъци. А когато на сутринта хората станаха от сън, всичко бе вече в пълен порядък, та дори им беше сложена и закуската. Стария им бе казал, че след нея ще имат свободно време да скитат на воля по брега, тъй като искал да остане на същото място на котва.

Не бе необходимо да им се повтаря два пъти едно и също и отначало хората тръгнаха да се разхождат бавно покрай брега, а после поеха нагоре по един напречен път, водещ към разположената по-назад гора и блато. Там мислеха да изгърмят по няколко куршума по алигаторите. Та нали подобни хора почти винаги имат пушки на борда, пък и повечето от тях са ловци.

Само Джек, лодкарят от Илинойс, остана в лодката, за да си пооправи дрехите. Беше си избрал местенце в надстройката на носа, за да не бъде изложен твърде много на слънчевите лъчи, станали вече доста горещи. Вярно, че това място беше уж запазено всъщност за търговеца или по-скоро за неговата жена. Но Джек, един добър, честен и услужлив момък, бе станал неин любимец и имаше правото на някои неща, които тя не би разрешила на другите. Той й правеше подпалки за огъня, поправяше огнището, когато бе необходимо, и освен това най-често имаше щастие в лова. Когато спираха на брега и той навлезеше в гората, рядко се завръщаше, без да донесе див пуяк или дори елен или най-малкото тлъст опосум. На всичко отгоре никога не противоречеше — нито на нея, нито пък на нейния мъж, а това беше качество, което тя особено много ценеше.

Ето защо Джек си седеше удобно долу в лодката, а горе на палубата търговецът се разхождаше насам-натам със своя „гост“. Беше дошъл надзирателят на плантацията, за да обсъди със собственика на лодката една „работа“ и да сключи сделка за бали памук, за която нямаше нужда да научава никой друг освен тях двамата. В хода на разговора се разбра, че достопочтеният надзирател бе натрупал доста хубав запас от „лична продукция“, както се изрази сам, в някаква малка къща на около две мили по-надолу по реката. Всъщност това не бе нищо друго освен крадена стока от неговия господар, за която сега той се опитваше да измъкне от търговеца най-добрата възможна цена.

Наистина и двамата не знаеха, че Джек се намира на борда, но едва ли биха се стеснявали от него. Лодкарите никога не се интересуват от онова, което върши техният капитан на сушата, нито пък от сделките, сключвани на самата лодка. Ако търговията върви добре, толкова по-хубаво и за тях, защото после техният „старец“ ще бъде по-щедър с „материала“, както обикновено наричаха уискито. Освен това пътуването им се заплаща на месеци. Свободните дни, през които те се скитат безделни по сушата и могат да се позабавляват, се заплащат също както и останалите. Те са чиста печалба за тях.