Фридрих Герстекер - Лодкарят от Илинойс

— Повече, отколкото са им нужни — измърмори надзирателят. — Вместо след свършване на работа да лягат и да си отпочиват за следващия ден, те още пълзят и се ровят и копаят из малките си градинки чак докато ги погна към леглата им с камшика. Та те имат най-различни неща… но никакво уиски за тях, приятелю. Вероятно знаете какво наказание би ви очаквало, нали?

— Уиски ли? Глупости! — засмя се търговецът. — Бих искал аз самият да имам от това питие. Единствената алкохолна напитка, каквато имам на борда, е ябълково вино. Ако го харесвате, мога да ви услужа…

— Не, благодаря — каза надзирателят, поклащайки глава. — Обаче искам да ви кажа още нещо, в случай че останете тук и утре. Не се впускайте в дълги разговори с черните муцуни, които ще срещнете. На господаря това не му харесва, а и… на мен също. Тези мерзавци са станали вече тъй дръзки, че трябва здравата да им се стягат юздите.

— Имате ли си ядове с вашите негри? — попита Поулридж, който се интересуваше от този въпрос доста отдавна.

— Ядове ли? — изсмя се надзирателят с мрачен поглед, като бавно и сякаш неволно повдигна бича. — Ядове? Ако някой си има ядове, имат ги те. Умеем да ги държим в покорство, никой няма право да ми каже гък, иначе господ да му е на помощ. Но от известно време тук из Юга се скита някаква тъй наречена „благочестива“ паплач и пълни кратуните на черните с разни идеи, които ние с големи усилия успяваме да им избием с помощта на камшика. Веднъж даже разправяха, че сред тях се създавало някакво съзаклятие и че сред блатата били скрили оръжия. Ама всичко туй е празна работа, а след като спипахме неколцина от дебелоглавите, бичувахме ги и като добър пример за останалите ги обесихме, тъй че те се вразумиха достатъчно, за да проумеят собствената си глупост.

— Хмм — обади се Поулридж и поглади с дясната си ръка своята гладко избръсната брадичка. Не му беше особено приятно да чуе тези думи, понеже там, където ставаха подобни неща, обикновено негрите бяха надзиравани строго. Вярно, че колкото е по-силна принудата, толкова по-силна става и съпротивата, пък и Поулридж изобщо не бе от хората, които могат да бъдат накарани да се откажат от някакъв предначертан вече план.

— Но какво всъщност имате за продан? — попита отново надзирателят, свикнал да вижда в спиращите от време на време лодки едно приятно прекъсване на монотонността в живота на плантацията. — Сигурно човек ще може да поогледа нещата, а?

— О, разбира се… само че за тази вечер е вече твърде късно — каза търговецът, — елате рано сутринта на борда и в крайна сметка все ще намерим нещо, с което да направим сделки. Имам по малко почти от всичко, каквото обикновено взимат янките на борда си.

— Само никакво уиски, нали?

— Това е въпрос на принцип — отвърна спокойно Поулридж. — Лично аз съм член на въздържателско дружество и смятам за грях разпространяването на тази отрова. Но това не ми дава повод да го забранявам на хората си, още повече че когато имат в стомаха си някоя глътка от презряната напитка, работят далеч по-добре и с по-голямо желание. Нека самите те си носят отговорността за подобни действия. Това мен не ме засяга.

— Много християнски мисли — засмя се надзирателят. — Значи и на някой кон може да се даде уиски, за да тича по-добре.

— А защо не? — промърмори търговецът. — Ако нямате нищо против, изпратете ми после от вашите плодове. Колко тютюн ще вземете?

— Утре рано ще дойда на борда, за да го видя — гласеше отговорът на надзирателя, който бързо се метна на седлото и подкара коня си встрани. Откъм господарската къща, разположена малко по-надолу, се приближаваха в галоп по пътя четирима ездачи, двама мъже и две жени. Бързоногите понита едва докосваха с копита земята, носеха се като ураган. На надзирателя остана време само колкото да отведе коня си настрани, като същевременно почтително свали шапка. Търговецът остана да стои на дигата с ръце в джобовете. Дамите и господата едва-едва кимнаха на надзирателя, а към непознатия изобщо не извърнаха глава.

— Господарят ли беше? — каза североамериканецът, леко кимвайки с глава към тях, когато отминаха и изчезнаха в облака от прах, който се вдигна подир конете им.

— Да, онзи отпред, мистър Бийчамс с двете си дъщери и някакъв гост от Ню Орлиънс.

— Аха! Страшно е надут, но…

— И не без основание. Де да имахме ние двамата за цяла година онова, което той прахосва само за един месец!

— Фюййй! — свирна между зъби Стария, обърна му гръб и бавно закрачи нагоре по брега, за да поогледа околността, а също и за удобен случай за своите цели.