Фридрих Герстекер: Лодкарят от Илинойс

— Ще ви бъдат ли достатъчни двама поръчители, които мога да ви представя? — попита Джек.

— Зависи кои са — каза съдията. — Трябва искрено да ви призная, че цялата работа ми се струва малко подозрителна, и в никакъв случай няма да напуснете областта, преди да сте ни доказали, че вие самият нямате никаква връзка с онзи грабеж и особено с убийството на надзирателя.

— Аз самият ли? — усмихна се Джек, като се спря и погледна съдията. Намираха се тъкмо срещу малката група дървета, при които лагеруваха двамата му приятели и чиито корони надничаха над дигата, висока на това място около 3–4 метра. — Уважаеми господине, безкрайно сте любезен, като ме смятате способен на подобно нещо. Но може би моите поръчители ще ви накарат да мислите другояче.

— А кои са те? — попита мистър Бийчамс.

— Истински мъже! — каза Джек сериозно. — Веднага ще бъдат на ваше разположение. Е, хей! — подвикна той, обръщайки се към дигата. — Тук ли сте?

Мистър Бийчамс и съдията бързо и учудено се извърнаха натам, а момичетата тихо извикаха, когато в същия миг на дигата изникнаха яките фигури на двамата лодкари с карабини в ръка.

— Всичко наред ли е, Джек? — подвикна отгоре Стария.

— Да — отвърна Джек, като му кимна приятелски. — Господа, достатъчно ли ви е тяхното поръчителство?

— Стой! — каза съдията, като свали шапка и я размаха над главата си. — Това е заплаха срещу закона и ще отговаряте за нея, сър!… Вие сте мой пленник!

Джек гръмко се разсмя. Но един поглед, хвърлен нагоре по пътя, му бе достатъчен, за да разбере, че по него се спускаха в галоп няколко ездачи.

— Съжалявам — извика той, — че се виждам принуден да ви откажа тази услуга… но ми е невъзможно да оставя Сали да ме чака толкова дълго.

— Сали? — възкликна мис Луиз, която бе следила всичко с нарастващо учудване, докато Юджиния се отдръпна плахо назад. — Къде живее сега момичето и какво е станало с нея?

— Любезна госпожице — каза с висок глас младият човек, — от три години Сали е моя жена и изпраща на всички ви сърдечни поздрави.

— Света Богородице! — изписка младата дама. — В името на бога, това е същият човек, който навремето искаше да ни попречи да бичуваме Сали!

— Имате великолепна памет, госпожице — засмя се Джек, — но вече наистина трябва да си тръгвам.

— Стой! — извика съдията, като се опита да му пресече пътя. — Вие сте убиецът на надзирателя!

— Соломоне, дръж го! — закрещя и плантаторът, призовавайки чернокожия, който през целия следобед бе събирал дървен материал край реката и в тези минути незабелязано се бе промъкнал по-наблизо. Обаче Джек не беше човекът, който щеше да се остави да го заловят тъй лесно. Отдавна бе предвидил този миг и като отблъсна протегнатата към него ръка на съдията, с два бързи скока се озова горе на дигата.

— Съжалявам — изсмя се той, сочейки с ръка бързо наближаващите галопиращи ездачи, — че сте накарали господата напразно да положат толкова усилия. Сбогом, дано не се срещаме повече!

С тези думи той изчезна зад дигата.

При очакваното нападение над своя другар двамата лодкари инстинктивно и почти едновременно вдигнаха карабините си в положение за стрелба и съдията страхливо отстъпи пред това заплашително движение. Но щом видяха Джек до себе си, те също тъй бързо изчезнаха заедно с него зад високия насип. Долавяха ясно ехтящия тропот от конски копита по твърдия коларски път, но само с няколко скока се намериха в лодката. Едно замахване с ножа преряза тънкото въже, което ги свързваше с брега, и лекият и повратлив плавателен съд се понесе навътре в реката.

В този миг преследвачите се появиха на дигата, но вече беше късно. Носът на чудесно построената лодка бе обърнат към реката и тя летеше като стрела по своя предначертан път. Един от ездачите, който пристигна измежду последните, полицаят, носеше двуцевна сачмалийка и стреля подир лодката. Но сачмите паднаха твърде близко във водата и когато ниският плавателен съд вече изчезваше в спусналата се над реката мъгла, хората от брега успяха да забележат как, изправил се, един от лодкарите размахваше подигравателно шапката си. Вярно, че белите незабавно се втурнаха към завързаната недалеч лодка, за да преследват бегълците. Обаче двамата лодкари, лагерували толкова дълго край дигата, бяха използвали времето си по великолепен начин и поне временно бяха направили малкия плавателен съд неизползваем, пробивайки в дъното му няколко дупки. Докато успееха да го поправят, бегълците отдавна щяха да бъдат далеч от всяка опасност и ето защо с люти проклятия на уста плантаторът се върна у дома си, последван от своите гости.