Фридрих Герстекер - Лодкарят от Илинойс

— Нейният мъж? Та тя омъжена ли е?

— Ами да, и то за заможен бял фермер. Запознах се с него случайно по време на едно мое неотдавнашно пътуване из Канада. Щом разбра, че живея в робовладелчески щат, веднага ме попита какво мисля за тази история. Твърдеше, че нямало да се почувствува спокоен, докато не се сдобие с удостоверение за покупката на момичето, и тъй като аз, естествено, се съгласих с него и той разбра, че наскоро се каня да предприема пътуване до Ню Орлиънс, успях да го склоня да ми предостави решаването на този въпрос и да откупя жена му.

— А каква сума ви е упълномощил да заплатите за нея?

— Е, ами аз я оцених само бегло — рече непознатият — и според нашите цени ми се струва, че стойността й е около шестстотин долара — в сметката включвам и предпочитанията към квартеронките. Самият аз бих дал най-много петстотин за такова слабоватичко същество. Склонен ли сте да приемете тази сума?

— В коя област на Канада живее тя?

— В Квебек… в околностите на Квебек. Не, нищо не можете да направите, за да си я възвърнете — усмихна се младият човек, предполагайки каква е подбудата за този въпрос. — Според мен при дадените обстоятелства ще направите все пак превъзходна сделка.

Плантаторът се бе изправил на крака и с ръце на гърба мереше стаята с бързи крачки. Внезапно той се спря пред непознатия и хвърляйки, остър поглед, каза:

— Знаете ли, мистър…

— Додж — допълни Джек най-спокойно, тръсвайки отново пепелта от пурата си.

— Мистър Додж, знаете ли, че цялата работа ми се струва твърде съмнителна?

— И аз имах същото чувство — засмя се непознатият — и макар да не си отворих устата, все пак си помислих, че онзи фермер трябва да е побъркан, щом е в Канада, а иска да ви плати.

— Ами ако откажа да ви издам документ за покупка?

— Ако откажете? Ами това, естествено, си е ваша работа — каза Джек. — Разбира се, тогава бихте постъпили правилно, но само в случай, че познавате някой друг, който ще ви даде повече пари за момичето, или по-точно казано, за жената.

Плантаторът прехапа устни и замълча. Най-сетне попита:

— Парите у вас ли са?

— Упълномощен съм — гласеше отговорът да ви изплатя шестстотин долара срещу удостоверението за покупка, при което ще получа комисиона от сто долара за моя труд и загубата на време. Тя ще ми бъде изплатена от фермера веднага щом му изпратя документа за покупка.

— А как се казва онзи… фермер?

— Трябваше да дам честната си дума, че няма да споменавам името му. Нека в документа остане свободно място за името. След всичко, което чух, мисля, че човекът малко се е компрометирал в тази история.

— Беше застрелян моят надзирател — рече плантаторът.

— И вие мислите, че фермерът е извършил това престъпление? — запита Джек. — Хмм, в крайна сметка не е изключено. Но налага ми се да ви помоля по-бързо да вземете решение. Очаквам първия параход, който ще мине надолу по реката, а вече си изгубих целия следобед, за да не ви смутя сиестата.

— Но документът трябва да се завери от съдията.

— Разбира се… далече ли живее?

— А, не — в съседната плантация.

— Чудесно, значи ще можем бързо да уредим работата. Ако не се лъжа, вашият надзирател идва насам… а, ей го и онзи момък, дето носи моите алигатори. Имах достатъчно свободно време да застрелям няколко от вашите зверове.

Изглежда, че плантаторът все още не можеше да реши. Той бавно се приближи до прозореца и се загледа навън. Най-сетне продума:

— Аз самият ще отида на кон до съдията.

— Чудесно, междувременно ще се поразходя малко край реката.

— А не бихте ли желали и вие да дойдете с мен? Това би опростило нещата значително.

— Благодаря ви — каза Джек, — положих доста труд и изгубих твърде много време с тази работа и не ми се иска да се занимавам с нея повече, отколкото е наложително. Ако нямате нищо против и ако изобщо имате желание да извършите продажбата, бъдете тъй добър и уредете документите. Предлагам ви шестстотин долара за момичето и поддържам предложението си до осем вечерта. След този час няма да се чувствувам обвързан с нищо.

Плантаторът, изглежда, се поучуди от тези недотам любезни думи. Обаче повече по инстинкт, отколкото с разума си Джек бе налучкал верния тон, с който трябваше да отговори на този човек. Необходимо бе да му импонира, иначе щеше да се изложи на опасността да затвърди вече породилото се съмнение. Без много церемонии той се изправи на крака, взе шапката си, която преди това бе свалил, и се накани набързо да се сбогува. В този миг вратата се отвори и в стаята се показа главата на млада жена.