Фридрих Герстекер - Лодкарят от Илинойс

— О, татко… извинявай — каза тя, като се поклони бегло на непознатия, — мислех, че си сам.

— Влез, моля — подвикна й мистър Бийчамс. — Това е мистър Додж от Кентъки… а това е най-голямата ми дъщеря Луиз. Ами къде е Юджиния, мила?

— Вън на верандата, тате. Тъкмо се канехме да те повикаме за разходка.

— В такъв случай ще помоля мистър Додж да ме замести днес. Имам малко работа със съдията и ще отсъствувам за около половин час.

— О, това е чудесно! Ще трябва подробно да ни разкажете за Кентъки. Там имате все още такива страшни гори и както ми казаха, били пълни с мечки и пантери. Кентъки е много далеч на север и е покрит със снегове и ледове, нали?

— Не е чак толкова далеч на север, госпожице — усмихна се Джек. — Но ако ми разрешите, ще ви придружа, за да не караме вашата сестра да ни чака много дълго.

С лек поклон той се сбогува с плантатора, който изпрати едно от негърчетата, оставени в къщата като прислуга, да му доведе коня. Джек помоли младата дама да му разреши да я остави за малко, докато вземе от чакащия го долу негър своя ловен трофей — кожите на алигаторите. После щяло да бъде за него цяло удоволствие да я почака долу в градината.

Впрочем той скоро си свърши работата. Докато мистър Бийчамс препускаше нагоре покрай дигата върху гърба на доведеното му пони, Джек взе от момчето алигаторските кожи и сам ги отнесе до онези дървета, където лагеруваха приятелите му. Той размени с тях няколко кратки думи, остави им карабината си и после се върна в градината, където двете млади дами вече го очакваха.

Впрочем Джек имаше всички качества, за да може да ги забавлява. Още от ранна възраст, навикнал на живот деен, изпълнен с приключения, той бе пребродил северните щати във всички посоки и умееше великолепно да разказва за тях. Не само че говореше добре, но знаеше как да опише нравите и обичаите на Севера, и то с толкова живописни краски, че грабна вниманието на двете си придружителки и един час измина за тях с наистина неподозирана бързина.

След като излязоха от градината, той успя неусетно за дамите да ги поведе по пътя, минаващ покрай дигата. Обаче не обърна никакво внимание на намиращата се все още наблизо лодка, още повече че тя изобщо не можеше да бъде забелязана откъм пътя. По време на разходката той се стремеше да бъде винаги близо до онези дървета, където знаеше, че бяха неговите приятели. Дърветата стърчаха над дигата и се виждаха много добре.

Слънцето се спускаше все по-ниско над хоризонта, вече бе станало по-хладно, а над Мисисипи започнаха да се събират пухкави къдели мъгла. Тук-там те я покриваха като тънка бяла тъкан, през която все още ясно можеха да се различат буйните кипнали талази. На други места пък мъглата започва да образува малки млечнобели облаци, покриващи реката с плътна завеса, висока десетина метра.

Ето че, препускайки, по пътя се зададоха двама ездачи, следвани от един негър, и тъй като тримата пешеходци вървяха право срещу тях, те много скоро щяха да се срещнат.

— Ах, ето че татко идва! — възкликна зарадвано мис Юджиния.

— А кой е господинът до него?

— Съдията — отвърна мис Луиз. — Мосю Лакост, наш семеен приятел.

Джек се подсмихна леко и поздрави двамата мъже, които пристигнаха в галоп и подхвърлиха юздите на конете си на следващия ги негър.

— Е, носите ли удостоверението за покупка, мистър Бийчамс? — попита младият човек.

— Да — отвърна плантаторът, — но… преди това ще ви помоля да ми дадете някои по-подробни разяснения относно цялата работа.

— С най-голямо удоволствие, доколкото, разбира се, ми е възможно. Ще ми разрешите ли да видя документа?

Плантаторът се поколеба, но в крайна сметка все пак извади удостоверението, даде го на младия човек да го прегледа и каза:

— Издадено е с пълна правна валидност. Но ми се налага да… ви помоля да останете известно време да ми погостувате, докато ми дадете доказателства, че Сали действително се намира вече извън юрисдикцията на Съединените щати.

— Сали? — възкликна смаяно мис Луиз. — Какво е станало с нея? Татко, чувал ли е господинът нещо за нея?

— Да, госпожице — усмихна се младият човек, който без много церемонии пъхна удостоверението за покупка в собствения си джоб, след като го прегледа бегло. — Разрешете ми преди всичко да ви връча съответната сума.

При тези думи той подаде на плантатора пакетче навити на руло и свързани банкноти, ала последният ги задържа в ръката си, без да ги погледне, и настоя:

— Първо моля за вашите доказателства — докато не ми ги дадете, сделката ни няма да бъде валидна.