Фридрих Герстекер - Борба с бикове в мисията „Долорес“

— Валентин, я им покажи как става тая работа! — започнаха да се обръщат към него някои от жителите на мисията, които познаваха безумната смелост на индианеца, спечелил си славата на най-добрия ездач и хвърляч на ласо даже и сред калифорнийците.

— Аз ли да им показвам? — обади се индианецът с презрителна усмивка на доста чист и правилен испански език. — Аз ли да им показвам? Че защо? Мексиканците имат унции… много унции 2 2 Унция — стара златна испанска монета. — Б.пр. . А Валентин няма нищо, ще си изпокъса дрехите, ще си счупи бутилката… ами, за какво? Заради белите хора, за да се смеят на Валентин… нека се бият матадорите!

— Ама те не могат! — отвърнаха му гласове от пет-шест различни места.

— Ами те са бикоборци и за тази работа вземат злато — изсмя се индианецът, — белите се стичат на цели тълпи и им го хвърлят в шапките… бикоборци, ха-ха-ха! Carajo! 3 3 Carajo (исп.) — Проклятие, по дяволите! — Б.пр. Та те нямат смелост да се изправят даже и срещу едно теле!… Къде ще могат да се мерят с Валентин!

Индианецът отхвърли презрително глава назад и благородната му фигура се изпъна, изпълнена със самочувство за собствената му сила и сръчност. Но ето че погледът му падна върху бутилката, която все още стискаше в ръката си, но разгневен от непохватните бикоборци, кажи-речи беше забравил, и като поднесе към устните си гърлото й с дрезгав триумфиращ смях, с жадни глътки започна да се налива със силното питие.

Но ликуващите крясъци на тълпата го прекъснаха и той отново насочи вниманието си към арената, където сега бе изведен и предаден на мъчителите си един буен полудив бик е гарвановочерен цвят.

Новият бик беше изключително едро и яко животно с мрачен и предизвикателен вид, което особено много се подчертаваше от гъстите и тъмни кичури козина, спускащи се над очите му. А се оказа, че тази външност в никакъв случай не лъжеше. Като взе да хвърля пясък върху себе си, той скоро се обви в гъст облак прахоляк, започна да рови и да блъска земята с муцуна, рога и предни копита и ревейки, затърси някакъв противник, за да си излее гнева на него.

Той не чака дълго да бъде нападнат, понеже двама от калифорнийските бикоборци, облечени в своите къси пъстри жакети и панталони, се втурнаха към него, опитвайки се да го объркат, като ту единият, ту другият привличаха гнева му върху себе си. Макар отначало, изглежда, да се поколеба около половин минута с кого да се заеме най-напред, все пак тази нерешителност не трая дълго — веднага след това с бясна ярост той се втурна към по-близкостоящия човек и под подигравателните викове на зрителите го принуди отново да се прехвърли през оградата, докато другият, който навярно се опасяваше, че целият гняв на животното ще се насочи единствено срещу него, бавно започна да се оттегля към изхода, за да изчезне зад оградата.

Причината за това бавно отстъпление се криеше в нещо като чувство за чест, което навярно не позволяваше на матадора току-така да обърне гръб на призования на бой противник. Но въпреки всичко съвсем скоро това чувство отстъпи пред едно друго — чувството, че трябваше да си спасява кожата, понеже, обръщайки глава, щом съзря бавно отдалечаващата се човешка фигура, раздразненото животно сведе ниско рога, започна да рови пясъка и с кратък рев и войнствено вирната опашка се втурна подир беглеца така бясно и неудържимо, че той даже не намери време да се прекатери през оградата, а само успя чевръсто да отскочи настрани, за да не бъде достигнат от рогата на побеснялото животно, а после разкъсан и смачкан.

Обаче силата и тежестта, вложени от бика в това нападение, бяха толкова огромни, че дебелите напречни греди на оградата не успяха да им устоят. Строшиха се като прогнили дъски и само след броени секунди развихрилото се свободно животно се втурна сред тълпа от безделни ужасени зяпачи, които, съвсем смаяни от толкова неочакваното нападение, се пръснаха като пилци на всички страни, и пак благодарение на това светкавично разбягване в различни посоки разбеснелият се бик не успя да догони някого от тях и да го вдигне на рогата си.

Силният смях и подигравателните викове на тълпата, която се намираше по високите пейки и се чувстваше в безопасност, заглуши в първите мигове на това бягство всякакъв друг шум. Може би само един-единствен човек от цялото множество удари в необуздания си гняв няколко пъти крак в дъските и изкрещя своето презрително „carajo“ надолу към замръзналите от ужас по местата си бикоборци, които в своите пъстри чудновато украсени дрехи и без бик наистина представляваха в този момент твърде тъжна гледка. Този единствен човек беше индианецът!