Евгений Гуляковски - Планета за контакт

Отново и отново край полето избухнаха ослепителни пламъчета и все така си висеше на около двадесет километра от тях ръбестата сянка. Райков реши да направи малък отвор в полето, но веднага си спомни, че процесът ще трае повече от час и за толкова време капсулата не биваше да остава отворена: те всички щяха да загинат от излъчването… Значи, изходът е само един. Ще трябва да излезе навън. Това е много по-сложно и опасно, но ако полето се регулира правилно и се държи така, че скалите на спътника да го екранизират от излъчването на звездата в момента, в който той ще свали защитното поле, нищо страшно няма да се случи.

Той стана и отмести затъмнената врата на отсека… По лицата им разбра, че не е нужно нищо да обяснява. Той дори си помисли, че ще успее мълчаливо да облече скафандъра и да мине на кърмата, но Физикът все пак го спря:

— Интересно, какво ще правиш, ако излъчването премине през астероида, особено в края на реакцията, когато от скалите няма да е останало вече нищо?

— Ще видя…

— А сериозно?

— А сериозно, ние все пак трябва да предадем съобщението.

— Разрешете ми тогава да опитам аз — каза с жален тон Докторът.

— Ще бъде много трудно да се управлява полетът и ще е необходима голяма сила на въздействие.

— Тъкмо затова искам да опитам. Досега аз само помагах на Райков, а сега искам сам. Разрешете ми, де.

И Докторът решително взе своя скафандър.

— Никой няма да отиде — твърдо каза Физикът. — Ще измислим нещо. Нещо друго.

— Не — каза Практикантът. — Повече нищо няма да измислим. Днес към Земята ще тръгне сигнал.

Той мина покрай тях и вече беше хванал дръжката на вратата, когато Физикът извика:

— Върни се!

Практикантът се обърна, като искаше да отговори нещо, но в този момент корабът рязко се разтърси, всичко заплува пред очите им, а когато предметите отново станаха ясни, Докторът го нямаше в отсека. Те не можаха веднага да разберат какво беше станало и дори после, когато забелязаха до самия астероид летяща искра, все още не разбираха как Докторът беше успял.

— Можеш ли да го върнеш? — попита Физикът.

— Не знам. Ние никога не сме опитвали да противопоставяме един на друг тези сили. Сигурно ще мога. Но за тази цел ще трябва да сваля полето.

— Как го направи той?

— Да излезе мигновено в пространството, без да използува вратата, за него не представлява голяма трудност. А после той тласна капсулата с полето си. Имаше 8 g, не по-малко. За около две секунди изгубихме контрол. — Практикантът сви рамене. — Сега ще се опитам да го стигна и…

Но той не успя да довърши. На един от върховете на астероида изведнъж избухна ослепителна синя искра, тутакси изгасна и скалата бавно започна да изчезва пред очите им.

Кибернетикът се хвърли към Практиканта и дръпна тумблера на радиостанцията от пояса на скафандъра му. Стените на кораба трепнаха от силния, режещ ушите вой.

— Знаех си, че той няма да се справи с честотата — с горчивина прошепна Практикантът. — Само да не преминава на импулсно предаване, само да не си науми…

Но той вече виждаше как на мястото на астероида избухва огненочервено кълбо, съвсем близо до малката светла точка, която в тази секунда все още беше Докторът. И преди да дойде следващата секунда, когато Докторът вече го нямаше, Практикантът успя да разкъса защитното поле. Той се хвърли в космоса така, сякаш беше свикнал да лети в небето на зелената планета, без дори да си спомни за защитното поле. Все пак, някакво поле изглежда се бе образувало, просто защото той знаеше, че нищо няма да му се случи. Не трябваше да се случи, докато не е там, редом с Доктора… А може и да не е имало никакво поле, сигурно материята можеше да се управлява без всякакво поле. Физиците на Земята тепърва щяха да разберат, но Практикантът не мислеше изобщо за това, защото най-важното за него сега беше да увеличи скоростта. И той, изглежда, я увеличи.

Огнената топка пред него започна да се издува необикновено бързо, запълвайки цялото пространство, целият му хоризонт… Изглежда, че точно в този момент той усети как отчаянието преминава в ярост. Ярост срещу слепите, чудовищни сили, разбунтували се пред него, изпреварили неговото движение, а мисълта може да бъде по-бърза и по-силна от атомния огън, обхванал хоризонта. Той протегна към него своите огромни, силни ръце и това беше като да стиснеш въглен в дланите си; той дори усети болка от изгарянето и не усети сълзите, които изсъхваха на лицето му… Въгленът може да се смачка и изгаси между стиснатите длани… Той знаеше това… Той просто знаеше това и затова не се учуди, когато пред него изчезнаха огнените пламъци на каменния прах… Сред нейните прашинки, в безкрайния кръговрат на атомите, беше останало всичко онова, което преди секунда беше Докторът. Никога вече не ще чуе неговия спокоен глас… Той му беше казал нещо, нещо важно за това съобщение, че те нямат право да рискуват… Но най-важното — за съобщението, той толкова искаше да го предаде на Земята. А сега те нямат дори астероид, има само тази звезда, огнено кълбо плазма, разпръскваща в космоса смъртоносните лъчи, от които Докторът толкова се страхуваше, не заради себе си… Практикантът се обърна с лице към звездата. Той вече не виждаше мъртвия студен прах, в който току-що беше се превърнал астероидът. Виждаше огненото кълбо на звездата, зелената й корона, изхвърляща всяка секунда потоци от енергия в космоса, същата онази енергия, която беше толкова необходима на Доктора за неговото съобщение и която го беше убила… И все още без да осъзнава точно какво прави, Практикантът протегна ръце към звездата, все едно, че тя беше огнена топка, кълбенце плазма, детска играчка, астероид, взрив, който той току-що беше изгасил…