Евгений Гуляковски - Планета за контакт

— Ще го насочим на всички страни — стиснал зъби, отговори Кибернетикът. — Ще построим десет спътника, ако потрябва и сто, и ще викаме Земята…

Докторът и Практикантът стояха на островърха издатина на скалата, станала част от изкуствения спътник на планетата.

— И досега не вярвам, че успяхме… — замислено каза Докторът.

— Може би напразно решихме да транспортираме тези скали дотук поотделно? Трябваше да опитаме да изведем на орбита цялата маса наведнъж.

— Колкото по-масивна е скалата, толкова е по-трудно да се справиш с нея. При теб не е ли така? — Практикантът пренебрежително сви рамене.

— За мен е безразлична всяка маса. Аз просто не я усещам, волевото усилие при всички случаи е еднакво.

— Сигурно там е имало и други степени…

— Ти за какво?

— За школата… Понякога се чувствувам като студент, който не е минал пълния курс на обучение.

Около минута те мълчаливо гледаха зеленото светило. Оттук то изглеждаше рошаво и непривично ярко. Върху черния фон на лишеното от атмосфера небе дори през светлинните филтри можеше да се различи ясният силует на короната. Докторът се сгуши.

— Дявол знае, що за звезда е това! През цялото време чувствувам натиск върху полето, доста мощен поток…

— Физикът казва, че тя излъчва много силно в жесток рентгенов диапазон. Само да намалим полето и няма да ни спасят никакви скафандри.

— Много трудно се работи, когато трябва едновременно да се управлява и полето. Отначало си мислех, че нищо няма да мога да направя.

— Всичко успя да направиш. Не мога да си представя, че след един час тези скали ще се превърнат в сноп от радиовълни. Как мислиш, няма лi грешка в разчетите?

— Физикът и Кибернетикът смятаха поотделно. После свериха резултатите. Ширината на радиолъча ще бъде два пъти по-широка от района, в които може да се намира Слънцето. Жалко, че не може да се определят още по-точни граници. Излъчването щеше да е по-силно. А така ще трябва да обхванем с лъчевия конус цели десет светлинни години.

— Време е. Те сигурно вече ни очакват.

— Сега. Виждаш ли, още не е спряло въртенето. Необходима е точна ориентация.

Астероидът се заклати. Планетата прескочи от дясната върху лявата страна на небосклона. Звездата над главите им описваше сложни зигзагообразни движения. Накрая и тя се успокои.

— Ето така, струва ми се, вече е добре… Можем да тръгваме.

Те едновременно се отблъснаха и се понесоха в пространството. На фона на гигантските скали на спътника двете фигури изглеждаха като уродливи джуджета поради огромните раници, натъпкани с камъни. Камъните служеха за гориво на индивидуалните защитни полета. Преди всяка експедиция Докторът придирчиво претегляше раниците. Капсулата, увиснала на около двадесет километра над спътника, изглеждаше като малко светещо вретено. Докторът насочи неточно силовата ос на полето си и в средата на пътя траекториите им започнаха да се разделят. Наложи се да го догони и да му подаде въже. Не му се чакаше, докато той сам поправи грешката си. След няколко минути те вече влизаха в централния салон на голямата нова капсула, построена от Практиканта специално за работите по създаването на спътника. Всички толкова отдавна чакаха тази последна минута, че нямаше нито въпроси, нито разговори.

Практикантът влезе в носовата част на капсулата, отделена от останалата част на кораба и оградена така, че по време на работа да се вижда само определен сектор от небето. Няколко секунди той седя отпуснато, като разглеждаше внимателно ъгловатия и ръбест къс, за създаването на който бяха употребили два месеца къртовски труд и който той сега трябваше да разруши. Отначало там ще възникне мъничка искрица, звездичката на разпадането, след това цялата енергия ще трябва да се премести в невидимия спектър на радиовълните и скалите ще започнат да се топят като захар, превръщайки се в милиони мегаватове енергия, която ще полети към земното Слънце… Ако всичко мине добре, след десет години земните радиотелескопи ще уловят това съобщение през дивия трясък и вой на космическите препятствия… Ако го уловят…

Време е да започва… Той си повтори това два пъти, за да се концентрира по-добре и да се изолира от всичко излишно. По време на операцията той трябваше едновременно да регулира няколко параметъра и да помни десетки различни неща. Представи си летяща от кораба през космоса, невидима засега, искра. Ето тя се приближава плътно към спътника, пада на повърхността на скалите… Нищо не се случи, само около защитното поле напълно екранизира космоса от неговото въздействие. Трябва да опита още веднъж… Та нали беше спрял скалата, изпаднала от Доктора, без да сваля защитното поле!