Евгений Гуляковски - Планета за контакт

— Прилича на каменно кресло… Изглежда, че да се седи в него ще е удобно, само дето ще е студеничко…

Той вдигна нагоре фенера си и видя, че таванът на клетката прилича на сферично огледало. Огледалото беше съвършено черно и блестеше. Като определи на око фокусът на сферичната повърхност на тавана, Докторът реши, че той би трябвало да бъде точно на нивото на главата на човек, седнал във фотьойла, ако разбира се, там трябва да седи човек… Е какво пък, оставаше му да провери само това, всъщност за това и беше дошъл…

Чу му се някакъв много познат звук от далечното детство. Той не разбра веднага, не го позна веднага, но неизвестно защо се усмихна, седна в креслото и вече седнал, като в мъгла си спомни, че звукът приличаше на училищен звънец. После звукът стана по-висок с една нота, премина в досадно бръмчене на комар, сякаш в тила на човека се забиваше противно скимтящо шило.

Докторът се размърда, за да седне по-удобно. Звукът стана много по-силен, с по-нисък тон. Сега той най-много приличаше на сърдитото бръмчене на голям бръмбар, заплетен в тревата… Същевременно на Доктора му се стори, че по тавана се движи някаква сянка. Не, не сянка. По скоро мъгливо светло петънце, по-светло от общия фон на тавана. И не само едно. Ето още, и още… Всички бягат от периферията към центъра, там изгасват, на тяхно място идват нови. Контурите им са неясни, размити, контрастът е незначителен, едва доловима сянка на границата на полезрението му. Докторът обърна глава и веднага установи, че силата на непонятния звук е свързан с местоположението на главата му, а след още една минута разбра, че звукът е най-силен, ако главата му се намира точно на фокуса на каменното огледало на тавана.

Звукът постепенно се усилваше. Сега той напомняше морска сирена. Светлите петна по тавана придобиха реални, резки контури, но от това не станаха по-понятни. Както и по-рано, Докторът не можеше да улови в тяхната рисунка нито една позната черта.

Сега те се движеха на равни, ритмични вълни от края към центъра и обратно. Успоредно с тяхното движение ту затихваше, ту се усилваше докрай воят на корабната сирена. С крайчеца на съзнанието си Докторът разбираше, че в действителност няма никакъв вой, че това е само слухова халюцинация. Той чуваше звука не с ушите си, а сякаш с целия си череп, но това нямаше никакво значение; сякаш с малка лодка беше попаднал в силна буря и огромните вълни го хвърлят ту нагоре, ту надолу, ту затихват, ту отново се усилват. Ритъмът постепенно нарастваше, сменяше амплитудата на колебанията си, първата серия ставаше по-кратка, втората — по-дълга. Пелена покриваше съзнанието му. Докторът все още не беше изгубил контрол над себе си и сигурно можеше с усилие на волята да си върне яснотата на мисълта, но тогава той нищо нямаше да разбере и да узнае… Трябва да седи спокойно, без да мърда, да се вслушва в мощния, пулсиращ звук, да се вглежда в картината на бягащите по тавана сенки и да не мисли за нищо друго… Сигурно техният алфа-ритъм не съвсем съвпада с нашия и на него все пак му е провървяло… Това беше последната му мисъл.

Светът се промени, сякаш някой пипна копчето за контраст. Така става, когато дълго гледаш в една точка от рисунка в някоя книга: отначало тя се размазва, а после се раздвоява. Така се раздвои сега и неговото съзнание. С една негова част той виждаше себе си така, сякаш наблюдаваше друг човек в безжалостната и ослепителна светлина на прожектор. Човекът, седнал в каменното кресло, беше смъртно уморен и загубил всякаква надежда, че ще се върне у дома. Той прикриваше умората си пред другарите си с ежедневните шеги. Малък, слаб човек. Редом до него бяха тайните на грамадна планета, но на него му беше все едно. За какво му е чуждата планета?… Човекът, седнал неподвижно, беше равнодушен. По мръсните му дрехи бяха останали каменни троишчки. Той виждаше картини от живота си, далечни картини, които някога искаше да забрави, за да си прости неволните грешки, но се оказа, че в действителност той никога не ги е забравял и тъкмо тази скрита памет го е правила по-силен.

Картините изникваха в паметта му и тутакси се материализираха в ясни зрителни образи. Беше забавно… Да отидеш на кино и да гледаш своята памет… Не, той не гледаше цялата си памет. Само онова, което беше нужно. Нужно ли? Но за какво? Ето това не може да се разбере. Рано е. Най-напред трябва да си спомни нажежения пясък на чуждата планета, леко наклонената шлюпка и двамата души, страшно самотни там… Той говореше на Кибернетика различни правилни и необходими думи, а самият вътрешно целият трепереше от страх за своя скъпоценен живот. В това нямаше нищо лошо, лошо беше това, че обикновеното желание да живее той маскираше с много сериозни и красиви доводи за борба с планетата, за правото да докажат способността си да оживеят и още много други неща… Сега той изхвърляше от паметта си целия този боклук, за да я направи още по-ясна и чиста, за да знае кое точно го правеше силен, а кое унижаваше и гнетеше човешкото му достойнство.